Разбирам те, мацко.
Водният сопол е покрил и двете ми очи. Пълзи към ноздрите ми от две посоки. Примижавам, за да видя нещо, прихващам я под мишниците и се оттласквам от стената. В безтегловност сме, но на фона на мятащия се кораб и заслепяващата ме вода няма начин да контролирам траекторията си. Удряме се в купчина криокамери, пълни с отколешни покойници.
Чудя се колко ли от тях е познавала моята неочаквана спътница.
Инерцията ни повлича към отсрещната стена, ударът ни отхвърля обратно, а аз дращя с пръсти за някаква опора. Търбухът на кораба е като лабиринт — стотици помещения, натъпкани с криокамери. Но пък се справих отлично на изпита по ориентиране в нулева гравитация. Знам накъде трябва да вървим. Как да стигнем до дока на „Хадфийлд“ и до моя Фантом, който ме чака там.
Само че точно тогава водата покрива носа ми.
И вече не мога да дишам.
Което сигурно звучи зле, знам, но…
Добре де, зле си е.
От друга страна, щом не мога да дишам, значи запасът от кислород не ми трябва. Насочвам се по коридора с гръб към криогенните помещения. Посягам към задната част на скафандъра си, напипвам съответните тръбички и ги изтръгвам. Кислородът се излива струйно, влязъл в ролята на импровизирана реактивна раница, и ние политаме.
Притискам момичето до гърдите си. Насочвам ни със свободната си ръка и мижа през водата в шлема. Белите ми дробове горят. Мълния съдира стената и огъва титана като меко масло. Корабът се тресе, двамата се блъскаме в стени и конзоли, аз ритам с ботуши и незнайно как поддържам курса.
Навън.
Навън!
Вече сме на дока и моят Фантом клечи в другия му край — виждам го като тъмно петно през водата. Безкрайните врящи облаци на гънковата буря дебнат току отвъд вратите на дока. Черни мълнии отвън. Черни петна в очите ми. Цялата галактика — под вода. Аз съм почти глух. Почти сляп. Една мисъл дъни в главата ми.
Няма да стигнем до Фантома.
Далече е. Поне на двеста метра. Инстинктът ми да вдишам всеки миг ще се включи, дробовете ми ще се напълнят с вода и ще умра на стотина метра от спасението.
И двамата ще умрем.
Помогни ни, Съзидателю.
Трясва мълния. Дробовете ми пищят. Сърцето ми пищи. Целият Млечен път пищи. Затварям очи. Мисля за Скарлет. Моля се тя да е добре. Завива ми се свят. А после го усещам под дланта си. Метал. Нещо познато.
Какво, по…?
Отварям очи. Незнайно как сме се озовали до кораба, увиснали сме точно до моя Фантом. Ръката ми е върху дръжката на входния шлюз. Не е възможно. Няма начин да съм…
После ще задаваш въпроси, Тайлър.
Отварям люка, вмъквам се с момичето през отвора и затварям вратата. Докато шлюзът се пълни с кислород, аз свалям трескаво шлема, дращя по лицето си, за да махна проклетата вода, и издишвам безполезния въздух, който гори в дробовете ми. Свил съм се надве в безтегловността и дишам жадно, на големи глътки. Черни петна избухват пред очите ми. „Хадфийлд“ се мята като луд, моят Фантом се люлее в захващащите скоби на дока.
Съвземи се, Тайлър.
Нямаш време, проклет да си!
Отварям вътрешната врата на шлюза и се издърпвам на пилотското кресло. Дробовете още ме болят, по лицето ми се стичат сълзи. Натискам трескаво бутоните за излитане, включвам тягата още преди скобите да са ни освободили, и излитам от търбуха на „Хадфийлд“, сякаш опашката ми гори.
Гънковата буря ври зад нас, издува се, а всички сензори светят в червено. Тягата ме залепва за креслото и гравитацията притиска здраво гърдите ми, докато ускоряваме. Кръвта ми още не се е наситила с кислород и скоростта ми идва в повече.
Със сетни сили и треперещи ръце успявам да включа сигнала за помощ. После потъвам. В белотата зад зениците ми. Същият цвят като на звездите, които примигват в безкрайния мрак.
Каква е последната ми мисъл, преди да изключа напълно?
Че току-що съм спасил нечий живот? Че нямам никаква представа как съм изминал последните двеста метра до шлюза на Фантома? Че и двамата с момичето би трябвало, отвъд всякакво съмнение, да сме мъртви? Не.
Мисля си, че ще изпусна Подбора.
2
Ари
Направена съм от бетон. Тялото ми е издялано от каменен блок, не мога да помръдна и мускулче.