— В началото Семпитернити бил обикновен звезден пристан — обяснява Кат. — Собственост на картел от свободни наемници. Пиратите разтоварвали и продавали плячката си там, и тръгвали за поредния набег. През последните петдесет години обаче постоянно се разраства. Кораби решават да останат и се прикачват към основната структура. Разраснал се е до невъобразими размери, горе-долу колкото малка луна. Оттам идва и името. Корабен свят.
Поглеждам към Аврора, все така отпусната в креслото.
— И защо тя иска да отидем там?
Сякаш усетила, че говоря за нея, Аврора простенва тихо и вдига бавно глава. Примижава от болка и фокусира погледа си върху трите пистолета, насочени към лицето й. Различните й очи се разширяват, а след като съзнанието й регистрира наличието на белезниците, се присвиват. Фактът, че по устните й има засъхнала кръв, сигурно също оказва влияние.
— Ъъъ — проточва тя. — Ако това е поредната халюцинация, може ли да се събудя, моля?
— На това ли му викаш извинение? — питам аз.
— За… за какво да се извинявам? — Примижава отново и разкършва предпазливо врата и раменете си. — И… и защо имам чувството, че ме е блъснала кола?
— Защо, да не би да не помниш как ме запрати в стената, без да ме докоснеш? Или че Зила те гръмна пет-шест пъти със зашеметител?
Калейдоскоп от емоции прекосява лицето й. Страх. Смущение. Объркване. И искрен шок, щом плъзва поглед наоколо и разбира, че не е в помещението, където е заспала.
— Н-не — отронва тя.
— Компютър — казвам аз. — Пусни запис от камерата на мостика, 01:29 часа корабно време.
Компютърът бибипва и записът тръгва на централния дисплей. Аврора гледа объркано, а после затаява дъх, когато вижда собствената си проекция да влиза на мостика, да вдига ръка с грейнало око и да ме запраща в стената.
— Имитсорп — предава записът с онзи странен глас. — Мавялажъс.
— Аз не… — Аврора клати глава и поглежда паникьосано към Тайлър. — Не помня да съм правила такова нещо.
— Колко удобно — подхвърля Кат.
— Много — кимвам аз.
— Ари, защо си въвела нов курс в навигационния компютър? — пита Тайлър с равен глас. — Защо искаш да отидем на Семпитернити?
Тя клати глава и прошепва:
— Какво е Семпитернити?
— Момент.
Всички обръщаме очи към Зила. Тя опипва разсеяно малкото ножче на едната си обица и гледа втренчено записа от охранителната камера.
— Компютър, пусни записа отзад напред. В реално време. Със звук.
Компютърът избибипква послушно и всички наблюдаваме как Аврора стои пред пилотската конзола и пише. Кървавите ручейчета се вдигат назад към носа й. Моят пистолет полита от пода към ръката ми. Накрая Аврора вдига глава, за да ме погледне, и проговаря със странния глас. Само че този път записът върви наобратно.
— Прости ми — казва тя. — Съжалявам.
Зила гледа записа и мига.
— Компютър, пусни записа между 02:43 и 02:52 часа.
Записът прескача напред до сцената, където Аврора стои пред мен и сочи гърдите си, а цялото й лице е изкривено от усилие.
— Сс-ппу-ссък — произнася тя. — Спус…
— Спусъка — повтаря Зила, наклонила глава.
— Какво означава това? — пита я Тайлър.
Нашият научен офицер обръща тъмните си очи към Аврора.
— Нямам представа, сър. Обаче съм сигурна, че командир Де Стой неслучайно е пратила Аврора при нас. Смятам, че трябва да продължим по зададения курс.
Финиан се обажда по уредбата:
— Не че има значение, обаче и аз мисля като дребната откачалка, Златко. Започва да става интересно.
— И мисълта, че на станция „Аврора“ ни чака военен съд, няма нищо общо с внезапния ти интерес, а, Финиан? — любопитства Тайлър.
— Ни най-малко, сър.
Тайлър въздъхва и се обръща към мен. Може да звучи като дреболия, но е една от основните причини братчето ми да е най-добрият Алфа в Академията. Както и една от основните причини да не го удуша, докато спи. Не го е страх да поиска съвет при нужда.
Сещам се за разкъсаната врата на импровизирания ни карцер. За тънкия корпус, който ни дели от черния вакуум отвън.
— Трябва да се върнем в Академията — заявявам. — Ще говорим с командването и може те да измислят нещо. Това тук не ни е по силите.
— И още как — ръмжи Кат. — Аз казвам да я предадем на сиводрешковците.