„Товарът, който носите, е по-ценен, отколкото предполагате.“
— Вярвай… — шепне Аврора.
Тайлър стиска заби. Ръката му се плъзва от пръстена на татко към знака на Съзидателя върху яката му. Корабът се тресе и подмята, Тай тръгва на четири крака по люлеещия се под, стига пълзешком до своята конзола, надига се, въвежда кода си в навигационния компютър и задава нов курс.
Корабът незабавно се кротва. Двигателите набират мощност и тягата ме притиска към пода въпреки инерционните компенсатори.
Светлината в окото на Аврора примигва и угасва, сякаш някой й е натиснал копчето. Момичето се отпуска безжизнено в стола си, от носа му тече кръв. Зила притичва до нея, за да провери жизнените й показатели, а Кал й помага с медицинското оборудване. Кат седи на пода с присвити очи, стиснала с треперещи ръце дръжката на енергийния пистолет. Аз пък се взирам в екрана на навигационната система и новия курс, който Тай е задал.
— Къде отиваме, малкия? — питам, макар да знам отговора.
— Семпитернити — тихо казва той и мести поглед по мостика.
— Сигурен ли си, че идеята е добра?
— Не знам.
Докосва отново знака на Съзидателя върху яката си, вперил поглед в Ари.
— Но понякога просто трябва да вярваш.
14
Ари
— Дзие-Лин, събуди се.
Отварям очи и в първия миг се чудя къде съм. Помня спора на мостика. Тайлър и Кал, Скарлет и Кат. Ярък блясък. Сега обаче лежа в меко легло. Около мен грее топла светлина. На стената висят плакати, които познавам, а до мен е старата ми плюшена катеричка.
Моята стая.
Намирам се в моята стая.
— Дзие-Лин?
Вдигам поглед и виждам лице, което не съм вярвала, че ще зърна отново. Кръгло. С дълбоки бръчки по челото — мама все се шегуваше, че ги имал от малък, защото светът не спирал да го изненадва.
— Тате?
— Чаках те, Дзие-Лин.
Придърпва ме в обятията си, гръдта му се тресе, защото той плаче и се смее едновременно, а аз също плача и се смея. Всички неща, които съм можела да кажа, които е трябвало да кажа, се блъскат трескаво в главата ми, защото той не е мъртъв, не е късно. Понечвам да се дръпна и да му споделя всичко.
Но не мога.
Не мога да се дръпна. Той ме стиска силно, твърде силно. Не мога да говоря, да дишам. Отблъсквам го с все сили, но той е като от катран. Успявам да се отдръпна, ала парчета от него са полепнали по мен, разтягат се като карамел, попиват в кожата ми.
— Пусни ме!
Той ме поглежда, усмихва се, а ирисите му са с формата на сини цветя.
— Ра’хаам — казва той.
— Пусни ме!
— Ра’хаааааам.
— Аврора?
Отварям очи, сърцето ми ще изскочи. Скарлет седи до мен, Зила и Кал стоят прави. Устата ми е пресъхнала, всичко ме боли. Бавно осъзнавам, че още съм тук. А не там.
Кошмар.
Не знам дали да се чувствам облекчена, или наново съсипана. Не съм у дома, не съм в стаята си. Намирам се на космически кораб, на милион светлинни години от всичко познато. Всичко познато вече го няма, а татко…
Скарлет ми подава чаша вода, а в очите й плуват тревога и подозрения. Не ми убягва фактът, че Зила е отпуснала ръка върху дръжката на пистолета си. Че Кал също е въоръжен и ме гледа втренчено с виолетовите си очи, застанал близо до вратата.
— Помниш ли какво се случи? — пита Скарлет.
В ума ми пробягват образи. Как мятам Скарлет към стената. Вкус на кръв по устните ми. Спор на висок глас. Кожата на татко, която се топи по моята като карамелизирана захар. Но един образ е по-ярък от останалите. Едно име.
— Семпитернити — изричам тихо.
Зила и Скарлет се споглеждат, после червенокоската кимва.
— Сгъваме вече почти четири часа. Наближаваме. Тайлър помоли да те заведем на мостика, в случай че… видиш нещо.
Примигвам трескаво с надежда да прогоня образа на баща си. Парчетата от него, които се топят в парчета от мен. Скарлет ми помага да стана. Намираме се в нещо като жилищно помещение с легла, шкафчета — всичко в сиво — и емблемата на Аврорския легион тук-таме по стените. Зървам отражението си в едно огледало. Бял кичур в бретона, бял ирис на дясното око. Нямам представа какво означават тези промени, но от огледалото ме гледа непозната. Непознато момиче, което се чувства безпомощно и гневно.