— Знам, че ме мислите за луда — казвам.
— Никой не те мисли за луда, Ари — възразява Скарлет и докосва ръката ми. — Знаем, че си преживяла много.
— „Хадфийлд“ пътуваше към Октавия III, Скарлет — продължавам аз с тих и ожесточен глас. — Готвих се за тази мисия с години, а такова нещо не се забравя. Посвещавах всяка свободна минутка на това — запаметявах карти, катерех скали, участвах в състезания по ориентиране. Всичко с една-единствена цел — Октавия.
Тя се усмихва с разбиране, но въпреки това клати глава.
— Ари, проверихме в архива. Октавия III никога не е била колонизирана, защото условията за живот са неблагоприятни.
— Точно това казах и аз — чува се чуруликане откъм джоба ми. — Но тя слуша ли? Неее…
Стоварвам ръката си върху Магелан, за да млъкне.
— Защо не проверим лично? Знам наизуст състава на атмосферата, разположението на континентите… ще ви покажа къде са поселището на Бътлър и външните постове, ще…
— Октавия III е под възбрана от стотици години — прекъсва ме Зила.
— А когато за последно се опитахме да променим курса, ти едва не разруши кораба — обажда се Кал. Поглеждам към него и изражението му както винаги е неразгадаемо. Но ми е трудно да споря с него след онзи запис, на който нападам Скарлет, корабът се тресе, а окото ми свети в бяло.
— Явно има някаква причина да бъдеш тук — намесва се Скарлет. — И някаква причина ние да отиваме, където отиваме.
Докосва отново ръката ми, а усмивката й е топла и добронамерена в сравнение с ледения поглед на Кал. Усмихвам се немощно в отговор. Скарлет гласува да ме върнат в Академията, но сега корабът пътува по зададения курс и тя явно…
Опитва се да бъде мила с мен, осъзнавам аз.
— Хайде — казва Скарлет. — Тай ни чака на мостика.
Не ми убягва погледът, който Зила и Кал си разменят, докато излизаме от стаята, нито фактът, че ръката на Зила не се е отделила и за миг от дръжката на пистолета. Тръгваме по дълъг коридор, Кал върви напред, Скарлет е до мен, а Зила — отзад. Ставите ми скърцат, сърцето ми препуска, главата ми ще се пръсне от болка.
Влизаме на мостика и останалите от отряда се обръщат да ме погледнат, но само толкова. Спирам поглед на големия екран над централната конзола и разбирам какво задържа вниманието им — всеки миг ще се скачим със… очевидно Семпитернити. Кат и Тайлър водят Лъка през лабиринт от кораби, платформи за кацане, товарачи и совалки около най-невероятното нещо, което съм виждала през живота си.
Бъдещето е по-мрачно, отколкото съм очаквала. По-мръсно, отколкото би трябвало да бъде. Семпитернити прилича на термитник, обърнат отвътре навън, обрасъл с придатъци във всички възможни посоки. Безброй примигващи светлинки, чудати форми и странни ъгли, хиляди кораби, заварени, прикачени и премазани в един гигантски Корабен свят.
— Торта му стара — ахвам аз.
Откъде съм знаела, че това нещо съществува?
Откъде съм знаела името му?
И как съм накарала нашия Лък да набие спирачки и после да обърне към този импровизиран свят от стотици хиляди кораби, приключили космическия си път тук?
Ако можех да отговоря поне на един от тези въпроси, щях да съм с крачка по-близо до отговора на генералния въпрос — какво се случва с мен? Защо собственото ми правителство се опитва да изтрие всяка следа от съществуването ми? Много ми се иска да поемем към Октавия, да видя дали е останало нещо от колонията, която съществуваше там. Друг подтик обаче ръководи действията ми и точно той ме е довел на Семпитернити.
Затова ще продължа по тази пътека, пък дано разбера защо ме е довела тук. И дано ме е довела тук, защото на това място ме чакат отговорите.
Скар ми помага да седна пред една спомагателна конзола и заема мястото си край централната. Логично е да насоча поглед към удивителната станция на екрана, но вместо това наблюдавам момчетата и момичетата на мостика. Гледам шестимата млади войници, на които незнайно защо съм се натрапила. Непознати, от които зависи животът ми.
Отряд 312.
Чудя се какво ги тласка напред.
Защо изобщо са тук.
Вниманието на Кат е приковано към навигирането сред десетките съдове, които идват и си тръгват, отделят се от импровизираните докове на сектора или се скачват с шлюзовете и се вливат в навалицата. Уж е приковала поглед в екраните, но държи и мен под око и ме стрелва изпод вежди на всеки трийсетина секунди като по часовник.