— Красиво е — прошепвам.
— Призрачно, ако питаш мен — казва Фин и махва с ръка. Явно великолепието на галактиката не му е по вкуса. Неизменно мрънка, но с миг-два закъснение си давам сметка, че може би се опитва да завърже разговор. За разлика от останалите.
— Не обичаш ли звездите? — питам аз.
— Никак — отвръща тихо той. Както никога, хитрата му усмивка я няма, а той върви, забил поглед в краката си. — Много от тези звезди са угаснали преди милиони години, но са толкова далече, че светлината им още пътува към нас. — Махва към галактиката от другата страна на стъклото. — Тъй че това е небе, пълно с призраци.
— Неприятна мисъл.
— Ние живеем под земята — изтъква той и вдига рамене. — Рядко излизаме под открито небе.
— А ти си се гласил за космически войник? — подкача го Скарлет.
— Ами да — намига й той. — Много съм интересен, не мислиш ли?
Скарлет върти очи и след миг стигаме до дъното на дока. Влизаме в нов шлюз, който ни сканира за нещо под примигващи светлинни глобуси и лъчи, които пълзят нагоре-надолу по телата ни, а после вътрешният люк се отваря към широка светла алея, пълна с народ и врява. Сега, когато звездите не се виждат, Фин видимо се отпуска. Изправя рамене и плясва Кат по гърба.
— Е, ще си намерим ли местенце да кацнем, или какво?
— Остави пилотския жаргон на пилотите, Финиан — въси се Кат. — А ако пак ме пипнеш, ще те накарам да си изядеш пръстите.
— Харесваш ми, Нуличке — ухилва се широко той, като произнася прякора й така, че да се зачудиш дали й се подиграва, или напротив. — Обещаваш ли, че никога няма да се промениш?
Кат стрелва Тайлър с обвинителен поглед и тръгва с Фин, за да ни търсят място за „кацане“. Скарлет и Зила поемат към пазара за дрехи и повечето ни пари са в техните джобове. (Скарлет е прибрала своята част в сутиена си.) Аз оставам с Кал и Тайлър и зяпам навалицата.
Повечето са хора, а по-голямата част от останалите в една или друга степен приличат на хора. Има и доста бетраскани с бяла като хартия кожа, почти без изключение облечени в тъмни цветове, които да отиват на контактните им лещи. Не виждам нито един със специалния костюм на Фин, който обгръща цялото му тяло — чудех се дали не е характерен за всички представители на вида му, но явно не е така.
В далечината зървам двама среброкоси силдрати, но наоколо има други… добре де, извънземни. Тъмносиня кожа, червени люспи, очи, скрити под защитни очила с жълти лещи и потънали дълбоко в гънките на влажни, сиви лица.
Заглеждам се в двамца с широки копринени роби, които се леят като вода след тях, после и в група дребни създания, високи до кръста ми, но иначе яки и набити — вероятно произхождащи от планета със силна гравитация. На алеята има представители на десетки непознати за мен видове и никой от тях не ми обръща и грам внимание.
— Е, къде отиваме? — питам аз.
Тайлър се усмихва уморено.
— Там, където винаги можеш да чуеш последните клюки. В някой бар.
Смесваме се с множеството и много скоро тълпата, относително рехава край доковете, става по-гъста. Кал върви на крачка пред нас и изразът в очите му ни проправя път. Висок е, в походката му има нещо хищно, ръката му не се откъсва от оръжието. Повечето минувачи хвърлят по един поглед на татуировката с трите кръстосани остриета върху челото му и бързат да отстъпят встрани.
Скоро намираме въпросния „бар“ — фасадата му е отрупана със силни светлини и странни неонови символи. Влизаме през тясна врата, толкова ниска, че и двете момчета навеждат глави. Вратата ни сканира с мътен лъч светлина, въздухът мирише на канела и гума. Спираме за миг, за да нагодим зрението си към сумрака, и аз плъзвам поглед из помещението.
Торта му стара, това място е невероятно.
Прилича на кръстоска между спортен бар и кръчма от Дивия запад и е разделено на три кръгли въртящи се нива. Създания с всякакви форми и размери седят на високите столчета пред бара, сепаретата се пръскат по шевовете, всичко живо е навело глави и тихо си приказва. А в ъгъла квинтет от… неща? хора? и двете?… свири чудата, но иначе много приятна музика. Кожата им е прозрачна, а вместо пръсти имат пипала.
Стискам зъби, за да попреча на челюстта ми да увисне до пода.
В единия край на стаята са разположени игрални маси, тапицирани в искрящо жълто и покрити с ярко оцветени камъчета — кръгли, квадратни, назъбени — които са подредени в сложни модели и явно означават нещо за хората, които се бутат край тях. Спирам поглед на синьокожа жена с издължена глава и туника, която е като продължение на тялото й — трудно е да се каже къде свършва едното и къде започва другото. Тя се усмихва, после побутва напред зелено камъче с дългата си щека и избутва друго. Навалицата около масата надава вик, но не мога да преценя дали от възторг, или от гняв.