В центъра на помещението се издига като остров голям бар, окъпан в светлорозов дим. Около него се въртят екрани, които предават оспорвани мачове. Може и да не знам как се нарича спортът, който върви по екраните, но поне ми е ясно, че става дума за такъв.
— Намери маса, Кал — заръчва Тайлър. — Аз ще взема нещо за пиене.
Явно Тай не ме смята за част от отряда, стане ли въпрос за вземане на решения, и това ми разваля настроението. Знам, че съм неканена притурка в тяхната компания, но не ми е приятно да ме третират като багаж. Ето защо поемам решително из помещението, а Кал подтичва, за да ме настигне.
Зървам празно сепаре с изглед към бара, бързам да се плъзна на пейката край отрупаната с празни чаши маса и вдигам поглед към силдрата.
— Тук добре ли е?
Кал се оглежда и явно остава доволен от избора ми, защото сяда срещу мен, без да обели и дума. Натиска един бутон на масата и изключва триизмерното изображение на миниатюрни фигурки, които играят някакъв космически мач с топка. Аз се премествам навътре, но той остава в края на пейката и не изпуска залата от поглед. Извънземните клиенти са различни по форма и цвят, облеклото им също е разнообразно — от лекьосани работни комбинезони до искрящи дълги тоалети и всичко по средата.
Имам чувството, че сънувам.
Имам чувството, че полудявам.
Главата вече не ме боли, за разликата от мускулите, и тази болка постоянно ми напомня за случилото се на мостика. Мозъкът ми упорито върти записа как захвърлям Скарлет към стената, без да съм я докоснала. Чувам думите, произнесени от мен с глас, който не е мой. Оглеждам залата с надежда поне малко да се разсея. Може би ще открия някаква улика, нещо, което да ми подскаже защо съм настояла да дойдем тук. Така де, не аз, а нещото, което се е намърдало в главата ми.
— Няма да се бави — обажда се Кал и гласът му ме стряска.
— А?
Той кимва към Тайлър.
— Не се тревожи. Няма да се бави.
Точно за това не се бях сетила да се тревожа. Виж, Кал наистина изглежда някак притеснен. После си давам сметка, че той не гледа точно към Тай, а към групичка силдрати на бара, до един облечени в черно.
— Твои приятели? — питам аз и на свой ред се заглеждам в групичката.
— Не.
Думата се стоварва помежду ни като щанга.
— Ъъъ… кои са тогава?
Кал не ми отговаря, понеже вниманието му е приковано в другите силдрати. Пак се вкисвам. Вече ми писва от отношението му — както когато ми говори, така и когато ми мълчи като пукал. Може да е двуметров красавец, обаче адски ме дразни, еклерът му смотан.
— Нека позная — вметвам аз. — В момента приятелчетата ти си имат други грижи?
— Без съмнение — отговаря той, все така без да ме поглежда.
— И няма нужда аз да си блъскам хубавата главица? По принцип?
— Правилно.
Поемам си дълбоко дъх и отпускам юздите на раздразнението си.
— Всички силдрати ли са самовлюбени като теб?
Той примигва и благоволява да ме погледне.
— Не съм самовлюбен.
— Ако си вирнеш носа още малко, ще излети в орбита — сумтя аз. — Какво искаш от мен? Не съм тук по свое желание. Трябваше да се събудя на Октавия III при баща си, а не да се крия на някаква пиратска станция с прецакано око, глупава коса и един арогантен темерут.
Татуираното му чело бавно се навъсва.
— Какво е темерут?
— Ами погледни се в огледалото, Елронд.
Веждите му се вдигат към навъсеното чело.
— Името ми е Кал.
— Непоносим си, честно.
Скръствам ръце и се блещя насреща му. Той ме гледа с наклонена глава.
— Ти… сърдиш ли ми се? — пита накрая.
Аз само се взирам в него. Не е за вярване колко е тъп.
— Защо ми се сърдиш? — пита той. — Та аз те защитавам от самото начало.
— Не, държиш се с мен като с малко дете. Не съм глупава, пич. Откакто се настанихме, не сваляш очи от онези силдрати, а ръката ти не се отделя от дръжката на пистолета. Щом ще ме защитаваш, кажи защо си настръхнал така, вместо да се правиш, че не седя на крачка от теб.
Той ме гледа и мълчи. Май изобщо няма да ми отговори. Странен тип — студен е като лед, а когато се затопли, стига най-много до стайна температура.