— Десет милиарда силдрати загинаха. — Кал поглежда към мен и тъгата в очите му ме пронизва в сърцето. — Десет милиарда души се преселиха без време в Бездната.
Мисля си за тази цифра. Толкова е голяма, че не мога да я осмисля.
— Звездния палач — прошепвам.
Тайлър кимва.
— Сега разбираш защо цялата галактика се страхува от него. Той даде ясно да се разбере, че няма да ни закача, стига Земята да не се намесва в силдратската гражданска война.
Мълчим, въздухът в залата е станал някак по-тежък, осветлението — по-слабо. После Кал сменя рязко темата, гласът му е студен, а емоциите — скрити зад ледения зид.
— Чу ли нещо полезно на бара?
Тайлър клати глава с въздишка.
— Барманката се позагледа в униформата ми и — дали заради нея, или въпреки нея — каза, че нямало никакви интересни новини. Ако не друго, поне не личи да се е разчуло за сблъсъка ни с ТОФ.
Отпивам бавно от питието си и мисля за наученото. Сладката газирана напитка е като жива по езика ми, едновременно освежава и дава енергия. Местя поглед между двете момчета и се чудя кой от всичките ни проблеми и загадки ги измъчва в момента. Фактът, че вече и двамата са ренегати? Че сме единствените свидетели на геноцида на станция „Сейгън“? Че се намираме на пиратска станция без план и идея за следващата ни стъпка?
Или че аз съм в дъното на всичко това?
Нямам отговори. За колонията, за баща си, за случващото се с мен. Постепенно обаче научавам това-онова за галактиката, в която съм се озовала. И ще разкрия цялата истина, каквото и да ми струва.
— Не вдигай глава — предупреждава Кал с глас, студен като чашата в ръката ми. — Онези Непрекършени идват насам.
Не вдигам глава, а само очи. Половин дузина силдрати вървят към нас и навалицата се отдръпва, за да им стори път. На пръв поглед много си приличат. Приличат на Кал. Дълга сребриста коса, нагласена в сложни плитки, и очи в различни оттенъци на виолетовото. Носят защитна черна броня с изящни форми, поочукана и нащърбена в битки, а красиви бели букви на непознат за мен език изписват цели редове по нагръдниците им. До един са високи, стройни, силни. Ефирни и грациозни. И имат същия малък глиф на челото като Кал.
Три остриета.
Впоследствие откривам и разлики — един е вплел кости в прическата си, друга носи наниз от отрязани заострени уши през гърдите си подобно на шарф на някоя умопобъркана кралица. Най-високият има ужасен белег през красивото си лице. Всичките обаче излъчват едно и също — хлад, заплаха, презрение и усещането, че всеки миг ще пролеят кръв. От пръв поглед си личи, че тези силдрати са поели по пътя на войната.
Най-отпред върви жена. Светлосребристата й коса е прибрана назад и е стегната толкова силно, че сигурно й причинява ужасно главоболие. Може би това обяснява вкиснатата й физиономия.
— Теранецо — обръща се тя към Тай. — Виждам, че си имаш домашен любимец.
— Имам колега — отвръща Тайлър и кимва любезно за поздрав. — Седнали сме да пийнем. Не искаме неприятности.
Силдратите се размърдват гневно.
— Той е загърбил справедливата кауза на своя народ — продължава водачката им. — Търси компанията на терани, макар делото на Воинското семе да е незавършено. Докато всички наши хора не се съберат под ръката на архонт Керсан, нямаме право на почивка. Той е предател. Чо’таа.
Другарите й мърморят в знак на съгласие. Очите им са присвити и пълни с омраза. Едновременно красиви и грозни. Жената се привежда бавно напред и се изплюва на масата между Кал и Тайлър.
— Отваряй си очите, теранецо, иначе ще предаде и теб.
— Това е лоша идея, тамплиер — казва тихо Кал на жената, без да я поглежда. — Повярвай ми.
— Да ти повярвам? — изсмива се остро тя. — На човек като теб, който няма чест? Който носи униформата на врага?
— Почти приключихме тук — обявява Тайлър с все същия дружелюбен тон. — Нека си допием питиетата и си тръгваме по пътя, а вие — по вашия.
— Мислиш ли? — накланя глава жената, сякаш Тай е казал нещо много интересно. — Защото не виждам път между вас и вратата.
Кал я поглежда за миг и отново свежда очи.
— Сигурно защото си колкото тъпа, толкова и сляпа.
Тайлър се извръща към него.
— Успокой се, легионер Гилрет.
Кал застива за миг, а жената с плитките го измерва рязко с очи. Сякаш нещо е изсмукало всичкия въздух от помещението.
— И’на Сай’нюит — прошепва силдратката.
Кал се обръща да ме погледне и предупреждава:
— Стой зад мен, бе’шмай.
Жената се кокори насреща ми.