— Явно си мъж, който знае как да получи своето — изрича тя с поредната си усмивка. — Сигурно познаваш станцията като дланта си.
Както може да се очаква, Дариел на секундата се надува.
— Бил съм тук-там.
— О, сигурна съм — намига му тя. — Може би ще ме научиш на това-онова?
Той пристъпва към нея бавно като мазен дим.
— На много мога да те науча, теранке.
Усмивката й става още по-широка.
— Имах предвид за станцията. Като за начало. Така де, няма по-добър гид от местния.
— Какво искаш да знаеш?
Тя свива рамене, очите й греят.
— Ти прецени.
Дариел хвърля поглед в моята посока, а после се привежда още малко към госпожица Джоунс.
— Ами, първо на първо, не бива да мислите за тази станция като за голям град — подхваща той и очевидно вярва, че гласът му е авторитетен и очарователен. — Тя е по-скоро стотина различни градове, които граничат един с друг. Населението наброява близо милион души. Някъде властват управителни съвети, другаде цари пълно беззаконие, имаме си вождове и висше общество, както и слухове за черни сектори в дълбините. Може да се намери всичко, но цените са високи. Предлагаме изкуство, оръжия и наслади, които да отвлекат ума от проблемите. Ако, да речем, искаш да се поразкършиш някъде с тези прекрасни нови дрехи…
Не мога да отсъдя дали се прави на големия сваляч, или просто му липсват умения за общуване — а когато аз забележа, че ти липсва подход, значи е крайно време да се замислиш сериозно по въпроса. Скарлет обаче само свива изящно рамене, сякаш идеята й допада.
— Дълго пътувахме дотук, красавецо — казва тя, протяга се и вдига ръка, за да скрие прозявка. — Ами ако търся място, където да поспим?
Дариел примигва.
— Тоест… ти и аз… или…
— Тоест, аз и те — отговаря Скарлет с усмивка и махва към нас.
— Чакай… значи всички вие сте…
— Премини на друга писта или ще те заболи главата, братовчеде — ръмжа аз.
Той мълчи миг-два в опит да осмисли казаното със самотната си мозъчна клетка, накрая явно се отказва и ни повежда към една стая в дъното. За разлика от дневната, тази не е декорирана, стените са стандартни и таванът е най-обикновен. В дъното има една грееща лоза, но листата й почти не светят. Помещението е крайно оскъдно, разполага с три тесни легла, наредени едно над друго, като долните две са отрупани с кутии луминесцентна бяла боя и сухо замразени шушулки сарбово масло. Не питам. Решавам, че е сключил добра сделка, и толкова.
— Идеално е — отбелязва Скарлет. — Благодаря ти, хубавецо.
— Няма проблем — хили се Дариел. — Ако ти трябва компът…
Така и не чуваме края на изречението — Скарлет намига на брат’чеда и затваря вратата под носа му. Не знам как го прави, обаче жестът не изглежда груб. Сигурно би могла и шамар да ти удари, без да се почувстваш зле. Най-после сме останали сами и отрядът се втурва да поразчисти стаята. Тайлър се заема с кушетките, а Кал подрежда боклуците на братовчеда покрай стената на спретнати купчинки. Скарлет обаче остава при вратата с мен.
— Нужда от помощ? — пита ме тихо, така че другите да не чуят.
Има предвид костюма ми. Мислех, че съм ги заблудил успешно, че се движа грациозно и прочие, обаче истината е, че мускулите ме болят — честите приливи на адреналин не са им по вкуса. Макар че по правило се озъбвам, щом някой посочи очевидното, въпросът на Скарлет не ме изправя на нокти. В тона й няма съчувствие, лицето й не се криви в любезна гримаса. Не, тя просто предлага помощ, както би я предложила на всеки друг.
Истината е, че бих убил за няколко часа при ниска гравитация — да си махна костюма, да се свия в ембрионална поза и да поспя като хората. Но това би означавало да се отделя от отряда. И да добавя още една услуга към списъка в счетоводните тефтери на Дариел.
Още при постъпването ми в Академията ръководството обеща след Подбора да ми осигури каюта с ниска гравитация в Лъка на отряда ми. Стаята ми по време на обучението беше преоборудвана, така че да регулирам гравитацията по свой избор и да свалям костюма поне за няколко часа на ден. Сега обаче ще спя с него и ще платя съответната цена. Ще му мисля утре. И определено няма да искам чужда помощ, за да се съблека.
— Благодаря, добре съм си — отвръщам аз. — Направен е така, че при нужда да го нося няколко дни без прекъсване.
Скарлет кимва, доволна, че аз съм доволен.
— Как мислиш, можем ли да вярваме на братовчед ти? — шепне ми тя. — Моите инстинкти ми подсказват, че е благонадежден.
Кимвам на свой ред.
— Твоето семейство запечатва дома ти, както казваме в моя клан.