— Това не го бях чувала — признава Скарлет все така тихо. — Какво означава?
— Означава, че можем да му вярваме.
Не смятах да навлизам в подробности, но тя ме гледа мълчаливо в очакване. Такива са Лицата — разпитват за глупости, вместо да оправят леглото за лягане.
Въздъхвам дълбоко и се чудя как да й го обясня най-добре.
— Нали знаеш, че на Траск живеем под земята заради вятъра? Той носи микроскопични скални частици. Вдишаш ли твърде много, умираш.
— И запечатвате домовете си, за да не влизат частиците? — пита тя.
— Именно. Щом си построиш нов дом, семейството се събира, за да изгради печатите около вратата от специална кал — нарича се „пета“. То си е цяла церемония, знак за най-голямо доверие. Всички участват.
— Ясно — прошепва тя. — Позволяваш на роднините да запечатат дома ти и така показваш, че им вярваш. Защото, ако не си свършат добре работата…
— Аха, умираш. Номерът е да направиш здрави печати и да затвориш вратата, пък после може и да се скарате, все едно. Дариел няма да ни създаде проблеми, защото е от семейството. — Подсмихвам се. — Да не говорим, че бабите ми са страховити дами.
Тя се умълчава за миг и после отронва нежно:
— Сигурно ти е трудно да си далеч от семейството.
Аз сумтя.
— На мен ли? Не особено. Бях малък, когато ме отпратиха, и оттогава повечето не съм ги виждал.
Имам чувството, че не ми вярва, но повече не повдига въпроса.
— Опитай се да си починеш малко — казва вместо това. — Аз ще остана на пост.
Отрядът си е разпределил някак леглата — всички са изтощени след битката на „Сейгън“, изпълнението на „Белерофонт“ и сгъването дотук. Кал е побрал дългурестото си тяло на най-горната койка, а Ари и Зила са се сгушили на средната. Тай е на пода — явно нашият благороден предводител възнамерява да спи, облегнал гръб на стената, за което изобщо няма да съжалява впоследствие. Кат седи срещу него и още се муси, че е пропуснала кръчмарското сбиване.
И за мен, и за Скарлет е очевидно, че аз ще трябва да се настаня на най-долното легло, затова й подавам безмълвно възглавницата и одеялото и тя се настанява на пода до брат си. Лягам на матрака и впервам поглед в ботушите на Аврора, които висят през ръба на горното легло. Ако се съди по отразеното в тавана сияние, пак е включила унистъклото си и поглъща жадно информация.
Толкова е мъничка. На ръст е колкото Зила. Нищо в нея не подсказва, че е източникът на всичките ни неприятности. Така де, освен когато окото й не почне да свети…
Знам, че сме затънали до шията заради нея. И че би било най-разумно да я продадем на ГРА и да се изправим пред военен съд с надеждата магистратите да проявят снизхождение. Работата е там, че през целия си досегашен живот съм бил изолиран от групата. Проблем. Бреме. Отклонение. Точно като нея. И едно нещо съм научил със сигурност.
Ние, аутсайдерите, трябва да си помагаме.
Лежа в тъмното. Наблюдавам как Скарлет се грижи за всички нас. Посяга да придърпа одеялото на Кат под брадичката й, после завива брат си с друго. В нея има нещо, нещо отвъд сексапила и шегичките. Нещо почти майчинско. Златко се грижи за нас, защото сме неговият отряд. Негова отговорност.
Скарлет се грижи за нас, защото й пука.
Тя усеща погледа ми и прошепва:
— Заспивай, Финиан.
Затварям очи и равномерното дишане на моите другари постепенно ме унася.
Сънувам дома — Траск с червеното слънце и гигантските кошери на подземните ни градове. На повърхността съм и вали сняг. От небето се сипят миниатюрни снежинки и покриват с дебело одеяло суровите бели скали на моя свят, докъдето поглед стига.
Обаче забелязвам нещо странно.
Доколкото знам, снегът не би трябвало да е син…
Събуждам се и чувам Тайлър и Кат да спорят шепнешком.
— Не ми пука — съска тя. — Това е направо зловещо, Тай. А ние сме затънали до любовните си дръжки. Аврора е издирвана бегълка, трябва да я предадем.
— Дори не знаем какво е това — изтъква той, също толкова тихо.
Чувам и Зила.
— Прилича на повтарящ се единичен образ.
Обръщам се на другия си хълбок, с гръб към стената. Основните серводвигатели на костюма ми веднага се активират, но минават миг-два, преди сигналите да стигнат до пръстите ми. Отварям очи и ме посреща претъпканата малка стая, както и…
На Съзидателя дреболиите…
Кат е включила унистъклото си и на неговата светлина виждам образ — един и същ образ — да се повтаря до безкрай, надраскан с луминесцентната бяла боя. По стените, по вратата, по сандъците. Тези идентични образи се стичат бавно към пода и се сливат в един голям силует, който обхваща всеки квадратен сантиметър, незает от спящите ми колеги.