Скицирана фигура. Хуманоидна, но трипръста, като пръстите все повече се удължават отляво надясно. Очите на фигурата са различни — лявото е празно, а дясното е напълно бяло.
А на гърдите — там, където би трябвало да е сърцето, е нарисувана геометрична фигура.
Диамант.
Кал се буди, а след него и Скарлет отваря очи, сръчкана от брат си. Тя се подпира на лакът, пъшка, извива гръб в дъга и замръзва, щом вижда стотиците блестящи форми, красящи временния ни дом. Шестимата се надигаме и гледаме сащисано стените.
— Кат е права — обаждам се тихо аз, като местя поглед по повтарящите се образи. — Това е зловещо, че и отвъд, Златко.
Щом чува гласа ми, нашата неканена гостенка се размърдва на койката над мен. Сяда, краката й увисват през ръба, прозява се и замижава срещу светлинката в ръцете на Кат. Търка очи, за да се разсъни, примигва и най-после стопля, че всички сме я зяпнали.
— Какво? — пита тя. — Да не би да съм хъркала?
По пръстите й е размазана луминесцентна бяла боя.
На бузата й е мацнато петно със същия цвят.
Ари плъзга поглед по пиктограмите на стената. Сетне свежда очи към изцапаните си пръсти. Изражението й, когато осъзнава, че са нейно дело — че нейните ръце са нарисували фигурите, пък било то и несъзнателно — направо ми къса сърцето. Или поне така тълкувам болката и присвиването в центъра на гърдите ми.
Не ми се случва често.
— Аз не… — прошепва тя.
Кал се спуска мълчаливо от най-горната койка, вперил поглед в рисунките. После обръща очи към Аврора, а между веждите му се е вкопала малка бръчка.
— Защо се страхуваш? — пита я той най-спокойно. — Имаме знак, че сме на правилното място. И вече знаем какво търсим.
Това несъмнено е най-разумното нещо, което някой от нас е изрекъл до момента, но тонът на Кал с нищо не успокоява страховете на Ари. Зъбите й са стиснати, очите — разширени и се вижда, че е на крачка да се разкрещи. Да заплаче. Да се пречупи. И точно тогава Дариел отваря вратата. Без да почука.
Пристъпва напред и примигва бавно.
— Виждам, че сте променили декора — отбелязва накрая. — Ще пиша боята на сметката ти, братовчеде.
Всички мълчим, защото… така де, какво бихме могли да кажем? Но Дариел явно не схваща, че се е натресъл на неловка ситуация. Примигва отново и се взира в най-голямата рисунка, онази на земята в краката на Скарлет.
— Вие да не си падате по изкуството? — пита той — Защо сте нарисували този грозник на пода?
В стаята настъпва осезаемо раздвижване.
— Рисунката ти е позната? — скача на крака Тайлър.
— Какво е това, чумата да го тръшне дано? — добавя Кат, не толкова деликатно.
Скарлет се изправя с едно плавно движение, сякаш не е прекарала нощта на пода и допреди миг не е охкала заради схванатите си мускули. Стрелва Кат с предупредителна усмивка, след което облъчва братовчед ми с висока доза чар.
— Ти май наистина познаваш отлично станцията. Впечатлена съм. — Разтяга още малко усмивка и се навежда към него. — Този… грозник… представлява интерес за нас. Дали не би могъл да ни помогнеш…?
Повечето хора вярват, че бетрасканите са търговци, което, ако се замислиш, си е смешно. Така де, цяло общество, съставено единствено от търговци? Кой ще произвежда? Кой ще ти отпушва тръбите у дома, кой ще пише компютърен софтуер? Бетрасканите са различни като всички други видове.
Обаче е вярно, че обичаме сделките от първия до последния. И знаем как да се пазарим. Струва ми се, че оттам идва и репутацията ни.
Умеем да преговаряме, а кланът Де Сийл е сред най-добрите в това.
— Моооже би — проточва Дариел с вид на човек, който току-що е осъзнал, че разполага с ценна информация. — Да, мисля, че може би ще съм в състояние да ви помогна. — Ударението, разбира се, е върху „може би“.
— Срещу услуга, предполагам? — питам аз.
Дариел се усмихва насреща ми.
— Бързо схващаш, брат’чед.
Поглеждам към Аврора. Към Златко. Надявам се, че Тайлър знае какво върши, както и че с всяка крачка затъваме все по-надълбоко. От друга страна, не е като да имаме голям избор.
Събираме се в голямата стая, скупчени около Дариел, който сяда пред конзолата си. Скарлет се е привела над него, положила е ръка на рамото му и наблюдава втренчено как Дариел се логва в местната мрежа. Избирам си сухо местенце, отмествам една лиана и се облягам на хладната каменна стена.
— Беше експонат в една изложба — обяснява той и махва с ръка, за да смени изображението върху холографския дисплей. — Преди година или там някъде. Изкарах малко лесни пари, като залепих плакатите. Каселдон Бианки, ценител на изкуството и жител на единствения по рода си Корабен свят, го изложи в личния си музей… Ето го.