— Скоро ли ще стане? — питам аз, неспособна да сдържам повече въпроса.
Пъшкам вътрешно и облягам глава назад, за да изтърпя четириминутното закъснение. Поглеждам към екрана и сърцето ми се свива. Въпросът ми е стигнал до тях, татко още се усмихва, но Патрис изглежда… нервна? Притеснена?
— Скоро ще е, Дзие-Лин — обещава татко. — Само че… днес звъним за друго.
„Чакай, той наистина ли си е спомнил рождения ми ден?“
Все така усмихнат, татко вдига ръката си, така че да се види на моя екран.
„Торта му стара, защо държи ръката на Патрис…?“
— Напоследък с Патрис прекарваме доста време двамата — казва той. — Решихме, че е крайно време да направим следващата стъпка и да заживеем заедно. Ето защо, щом пристигнеш, ще сме трима. — Продължава да говори, но аз вече не го чувам. — Чудех се дали не можеш да донесеш оризово брашно. И тапиока. Иска ми се поне веднъж да хапнем нещо, което не е излязло от синтезатора. Ще ти приготвя оризови спагети, за да отпразнуваме пристигането ти.
Минават секунди, преди да осъзная, че е приключил и чака отговора ми. Гледам ги как се държат за ръце — татко се усмихва обнадеждено, а Патрис също е разтеглила лице в усмивка, но нейната е измъчена. Мисля си за мама и се опитвам да проумея какви ще са последствията.
— Сигурно се шегуваш — изричам накрая. — Искаш да… искаш да празнувам?
Трудно е да спориш разгорещено при четириминутно закъснение, затова не прекъсвам излъчването и бързам да си кажа всичко, преди да му дам възможност за отговор.
— Виж, Патрис, съжалявам, че трябва да го чуеш, но татко очевидно не си е направил труда да ме уведоми предварително. — Впивам поглед в баща си, а пръстът ми натиска бутона за излъчване толкова силно, че кокалчето ми побелява. — Първо, благодаря за хубавите пожелания, татко. За рождения ми ден. И за поздравленията. Задето отново спечелих Междущатското. Благодаря ти и за съобщението, което прати на Кали за рецитала й. Тя се справи страхотно впрочем. Но най-вече ти благодаря за това! Не одобриха мама за Октавия и ти, какво… просто си я заменил?! Та вие още не сте се развели!
Не изчаквам, за да чуя отговора. Не ми трябва да слушам нови версии на старите извинения и оправдания. Прекратявам излъчването с яден жест. Преди обаче да съм станала от стола, застиналият образ на екрана потрепва.
Ярка светлина.
Толкова ярка, че целият свят пламва в бяло. Присвивам очи, засланям ги с ръце и осъзнавам, че не виждам нищо.
Не виждам.
Виждам.
Лежа по гръб и виждам тавана. Бял е, обточен с кабели, а някъде над мен има светлина, от която ме болят очите. Вдигам ръце, за да се предпазя от нея също като в съня си, и оставам някак изненадана, че мога да си видя пръстите.
Но ако оставим настрана странния сън, поне си знам името. Помня семейството си. Както и че съм пътувала към Октавия III с третата пратка колонисти. Имам напредък!
Може би съм на Октавия и се възстановявам след криото?
Взирам се в тавана, притворила наполовина очи заради светлината. Долавям още спомени, които ме мамят с пръст, а после ми бягат. Дали няма да изпълзят от скривалището си, ако се престоря, че не гледам към тях? Тогава ще им скоча.
Съсредоточавам се върху нещо друго и решавам да обърна глава. Избирам да е наляво, защото май оттам съм чула да идва момчешкият глас. Инерцията обаче не се предава и напрягам цялото си същество, за да я надвия — чувствам се като онези мускулести мъже от видеата, които теглят товарен дрон с голи ръце. Впрочем усещането е странно — неимоверно усилие, което сетивата ми не регистрират.
Някак успявам и съм възнаградена с гледката на стъклена стена, матова в долната си част и висока приблизително половин човешки ръст. Младежът се намира от другата й страна и крачи напред-назад като животно в клетка.
Мозъкът ми всеки момент ще даде накъсо в напъните си да обработи тонове информация.
Факт: Адски е готин, страшно парче. Направо… изваяна челюст, рошава руса коса, натежал поглед, че и съвършен малък белег през дясната вежда. Обработката на този факт ангажира доста голяма част от мозъчния ми капацитет.
Факт: Не носи риза. Този факт има сериозен шанс да се класира на челно място по важност и определено има пряко отношение към моите интереси.
Каквито и да са те.
Където и да съм аз.