„Трябва да вярваш, Тайлър.“
Това ми беше казал адмирал Адамс. А за петте ми години в Академията нашият командир никога не ме е подвеждал. Точно той ми осигури допълнително време в симулаторите, за да усъвършенствам бойните си умения при нулева гравитация. Пак той уреди да се явя повторно на изпита по астронавигация — първия път бях изкарал деветдесет и осем процента, но Адамс рече, че съм можел повече. Пак той седеше с мен в параклиса и ми разказваше за татко — как двамата служили заедно в ТОФ като пилоти. Били съперници, а после станали най-добри приятели.
Адамс прочете словото на татковото погребение.
Адамс винаги ми е пазил гърба.
Винаги.
Но този път…
„Трябва да вярваш, Тайлър.“
Със Скар вървим през фоайето на музея, а изкуствена слънчева светлина огрява просторното помещение. Мога само да гадая откъде води произхода си тази част от станцията, но конструкцията е гигантска — може би бивш товарен кораб?
Масивни колони подпират тавана и е пълно с посетители. Бетраскани и ригелиани, лиерани и терани. Десетки охранители в енергийни брони вардят входовете и изходите, но нашата групичка в цивилни дрехи явно не представлява интерес за тях. Пълно е с картини, скулптури и инсталации от цялата галактика. Според братовчеда на Финиан експозициите заемали седемнайсет етажа. Значи първата ни задача е да намерим…
— Информация?
Със Скар се обръщаме едновременно към притежателката на гласа. Зад нас стои млада бетрасканка, която се усмихва топло към мен. Облечена е с прилепнала синя униформа, а на гърдите й се кипри звездовидната емблема на Каселдон Бианки. Над малката й шапчица се въртят десетина холографски иконки, една от които представлява въпросителен знак.
— Имате ли нужда от упътване? — пита тя. — Музеят на господин Бианки е много голям. Някоя конкретна експозиция ли търсите?
— О, благодаря ви, толкова сте мила! — усмихва се Скар. Бръква в един джоб на дългото си червено палто и вади снимка на статуетката, която Ари е надраскала по стените на стаята ни предната нощ. — Търсим това.
Бетрасканката се вглежда в снимката и в имплантираната й памет на слепоочието грейва малка светлинка. Редове от данни се спускат стремително по черните й контактни лещи, а ресниците й пърхат.
— Безименен религиозен артефакт от Ешваренската империя — обявява тя накрая. — Боя се, че тази експозиция вече не е отворена за посетители, а конкретният артефакт премина в частната колекция на господин Бианки.
— Няма ли някакъв начин да видим статуетката? — пита Скарлет с ослепителна усмивка. — Аз изучавам галактическа история и курсовата ми работа е свързана със…
Жената клати тъжно глава.
— Колекцията не би била частна, ако беше отворена за посетители. Но пък разполагаме с други древни артефакти на ниво три…
Писва сирена, а осветлението по тавана примигва в червено. Един теран с шапка с козирка и тениска с надпис „Аз 
Земята“ се оглежда стреснато, а осем тежковъоръжени и бронирани охранители ограждат него и малка стъклена витрина, на която се е облегнал. Писклив електронен глас се излива от аудиоуредбата на десетина различни езика:
— Моля, не докосвайте експонатите.
— Извинявам се — пелтечи теранецът и взема мазния си звездобургер от стъкления капак над безценната реликва. — Не исках да…
Извинението му преминава в писък, когато охранителите го перват с повръщалка, и завършва на пода сред локва бълвоч. Двама от пазачите го прихващат под мишниците, вдигат го на крака и го повличат през навалицата към изхода. Нашето ходещо бюро за информация наблюдава навъсено разиграващата се драма.
— Като гледам, охраната ви приема доста сериозно работата си — мърморя аз.
— Тези не са от нашите — отговаря тихо бетрасканката и се взира в пазачите с неприязън. — Господин Бианки назначи допълнителен персонал заради маскарада утре вечер.
— Маскарад?
Жената сочи към проекция на една от стените.
— Петдесетата годишнина на Корабния свят. Ще има голямо тържество. Господин Бианки организира едно от прословутите си партита. Много вълнуващо. И с много ограничен достъп.
— О, амиии да — кимвам аз. — Разбира се. Маскарадът.
Тя примигва и ме измерва с поглед.
— Нямате покана, така ли?
— Уви, не — признавам аз. — Току-що пристигнах на станцията.
— Жалко — мърка бетрасканката. — Изглеждам зашеметяващо в рокля с гол гръб.