Събрали сме се във влажната каменна бърлога на Дариел, седим в малката дневна, а животоподдържащата система жужи над главите ни. Светлината е слабичка за теранските очи и идва предимно от лозите, които се спускат от тавана.
Аврора се е свила на дивана с колене под брадичката и чете за Корабния свят от екрана на старото ми унистъкло. Кал седи близо до нея, прави се, че не я вижда, и вместо това зяпа съсредоточено сталактитите по тавана. Не съм съвсем сигурен какво се случва между тези двамата, но знам, че трябва да ги държа под око.
Както обикновено Зила прави нещо на унистъклото си. Скар се е облегнала на вратата към спалнята. Дариел го няма — излезе да свърши нещо и остави Фин да отговаря за дома му, очевидно притеснен да не му подпалим безценното свърталище. Но като гледам каква жега излъчват бузите на Кат, Фин може и да не се справи със задачата си.
— Виж, Кат, мисията изисква две момичета — казва Скар. — А не мога да взема Зила или Аврора. Просто ще забаламосаме момчетата, колкото да свия баджа на Деклан, за да се логнем в охранителната мрежа на Семпитернити.
Финиан кимва.
— Прегледах спецификациите, които Дариел успя да изрови, и ръчнах системата им оттук-оттам. Цялата станция е оборудвана с преработен вариант на „Окулус“ 19 с миметично кодиране. Ако си отворя вратичка към един от централните възли, има нелош шанс да хакна камерите. Така ще виждаме всичко, което се случва на станцията. Включително и на луксозния лайнер на Бианки. Иначе казано, ще разберем къде държи… — Финиан примигва и хвърля поглед на един от по-малките монитори, на който се мъдри статуетката на Ари. — Впрочем, как ще му викаме на това нещо?
— Как ще му викаме? — повтаря Скар.
— Нещото? — предлагам аз.
— Спусъка — обажда се тихо Зила, без да отделя поглед от екрана на унистъклото си.
— Е, може да си заврете любимия Спусък там, където не му е мястото — отсича Кат и се мръщи на всички ни. — Тия говна не влизат в служебната ми характеристика.
— Максимум един час — продължава да настоява Скар. — Отпусни се, мацко. Държиш се като някоя стара мома с кок на тила, която така си е опънала косата, че корените й ще изскочат.
Кат посочва ядосано петльовия си гребен.
— Не се заяждай с прическата ми, ако обичаш.
Скар поглежда към мен, аз се оттласквам от стената и поемам крайно предпазливо към моя Ас.
— Знам, че мисията не ти е по вкуса, Кат. Но информацията ни трябва.
Финиан кимва.
— Само така ще можем да надзърнем в лайнера на Бианки. През камерите.
— О, значи вече слушаме откачалката, дето облъчи с радиация пропулсионните лаборатории на Академията? — въси се Кат. — Фантастично, просто нямам думи.
— Повярвай ми, знам за какво говоря.
— Тогава що ти не отидеш на двойната среща, Финиан — съска тя.
Фин вдига драматично ръце към бузите си и ахва:
— Олеле… какво да си облека?
Кат се втурва към нашата Гайка, аз я хващам за раменете и едва я удържам. За миг гърдите ни се докосват и допирът ме връща към последния път, когато двамата бяхме толкова близо един до друг. Последния път, когато пих алкохол.
На Коен IV, когато празнувахме успешното завършване на учебната година.
— Успокой се, легионер Бранок — предупреждавам я аз.
Тя все така се блещи на Фин, но поне спира да се дърпа в ръцете ми. Оправя си дрехите, а после и петльовия гребен. Ръкавите й са къси и логото на Асовете се вижда измежду другите татуировки по ръцете й. Помня как седяхме в ателието, докато ни правеха татусите, а след това се напихме в бара, за да притъпим болката. Гледахме се през масата, празните чашки се трупаха и знаехме до каква грешка ще доведе случващото се.
Защото точно така й казах по-късно.
Че това е било.
Грешка.
Кат обръща глава към Аврора и обвинението в погледа й не се нуждае от думи. „Ти си виновна. Ако не беше ти, Тайлър щеше да си получи златния отряд, аз щях да съм част от него и всичко това изобщо нямаше да се случи.“
И е права. До последното твърдение. Не за пръв път отправям молитва наум боен командир Де Стой да е знаела какво прави, когато е пратила Ари да се скрие на кораба ни. И Адамс да е знаел какво говори, когато ми заръча да вярвам. Защото ми става все по-трудно.
— Моля те, Кат — прошепвам. — Имаме нужда от помощта ти.
Моят Ас вдига глава, за да ме погледне, а после стрелва Ари с поредния отровен поглед. Момичето й отвръща, като вдига предизвикателно брадичка. Кат стисва зъби. Аз обаче знам какво ще каже, преди да го е изрекла. Същото, което ми каза на сутринта след онази изцепка в бара, докато лежахме сред омачканите чаршафи, а аз й обяснявах, че един командващ офицер не може да излиза със своя подчинена, че един Алфа не може да излиза със своя Ас, че двама най-близки приятели, които се познават още от детската градина, не бива да рискуват приятелството си заради нещо повече.