— Слушам, сър — отсича Кат.
— Тази тоалетна е прекалено малка за петима ни — изтъква Кал.
— Не съм аз виновен, че си висок седемнайсет метра, остроухи — ръмжи Финиан.
— А и само това можехме да си позволим — добавям аз. — Така че стига сте мрънкали. Скоро ще пристигнат.
Аз, Кал, Фин, Зила и Ари сме се натъпкали в малката и мръсна тоалетна на любовен мотел в евтината част на квартала с нощните клубове. Притиснати сме като рибки в консерва, лакътят на Фин се е забил в ребрата ми, а Кал е вдигнал левия си крак върху тоалетната чиния. Миниатюрната баня е свързана със стая, резервирана на името на сестра ми и намираща се съвсем близо до бара, където двете с Кат уж омайват охранителите. Всеки миг би трябвало да ги чуем как влизат и после играта започва.
Междувременно обаче…
— Тук вони като в чекмеджето с бельото на четвъртата ми баба — казва Фин.
— Знаеш как мирише бельото на баба ти? — питам аз.
— Моето семейство е много космополитно.
— Мисля, че бъркаш значението на думата — обажда се Зила.
— Ъъъ… — прошепва Ари. — Извинявайте, но някой май ме пипа по задника.
— А ти искаш ли някой да те пипа по задника? — любопитства Фин.
Кал се прокашля.
— Ако искаш, бих могъл да…
— Млъкнете! — съскам аз.
Чух пиукането на електронна ключалка, следвано от тих смях. Отрядът ми се смълчава, всички сме наострили уши. Тежки стъпки, пиянски брътвеж. Вратата се затръшва, някой се спъва, чупи се стъкло.
— О, неееее — обажда се мъжки глас, приглушен от вратата на банята. — Деклан, изпусна пиячката.
— Тъй ли? — долита втори мъжки глас.
— Т… — хлъц! — тъй.
— О, неееее.
— Деклан, ела насам — мърка някой.
Скарлет.
— Лаклан, да не си мръднал оттам — ръмжи друг.
Кат.
— Вие защо — хлъц! — сте три? — пита Деклан.
— Само една съм — смее се Скарлет. — Пиян си, ела да седнеш.
— Абе… — хлъц! — пὸ ми харесва да сте три.
— Повярвай ми, хубавецо, трудно ще се справиш и с една от мен.
— Аз май… май ще повърна — обявява на всеослушание Лаклан.
— Чувството ми е познато — въздъхва Кат.
— Не, сериозно — оригва се той. — Къде е… къде е банята?
В банята ние петимата се споглеждаме с ужас.
— Не си усещам краката — мърмори Деклан.
— Което е още една причина да седнеш — мърка Скар. — Хайде, ела и седни до мен на леглото.
— Не бе, верно не ги усещам — киска се той. — Какво имаше в последния шот?
— Приблизително дванайсет милилитра бензотелемен — чувам шепота на Зила зад себе си. — Ако Скарлет е спазила точно инструкциите ми.
Чува се тежко тупване, последвано от още едно.
— Май ги е спазила — усмихвам се аз и отварям вратата на банята.
И наистина, двамата пазачи от музея лежат неподвижно, единият е на пода, а другият — в долната част на леглото. Моята сестра седи до русолявия и изглежда леко разочарована. Кат се е настанила на другото легло, качила е крака върху туловището на по-едрия пазач и изглежда леко раздразнена.
— Така, да не губим време — подканвам аз.
Фин се навежда, за да огледа трофея на Кат.
— Ако ми бяхте казали, че е чак толкова готин, можеше да се навия за срещата.
— Млъкни, Финиан — срязва го Кат.
Събличаме спящите пазачи и ги полагаме в леглата. После с Кал навличаме енергийната им броня и слагаме кодираните им баджове на вратовете си. Финиан мести поглед от снимката на моя бадж към лицето ми и обратно.
— Толкова си приличате, че тръпки да те побият — отбелязва той.
Поглеждам към едрия тип в леглото.
— Нищо подобно.
Гайката свива рамене и ми връчва малко устройство.
— Е, вие, тераните, до един си приличате, Златко. Така, трябва да включиш това нещо в системните портове. Центр…
— Благодаря, обясняваш ми го за седми път.
Кал затяга последната катарама на бронята, приглажда плитките си и ми кимва. Проклетникът лови погледа. Добре че Лаклан се оказа толкова висок.
— Ще спят поне шест часа — казва Зила и поглежда към припадналите охранители. — А след това ще помнят много малко от случилото се.
— С други думи, постарайте се да върнете броните им преди зазоряване — заявява Скарлет. И без да се церемони, впива устни във врата на русолявия и започва да смуче.