— Торта му стара — шепне Ари, а очите й ще изхвръкнат. — Моля ви, не ми казвайте, че и вампирите са истински!
— Доказателство. — Скарлет се дръпва, за да си поеме дъх, и разтяга устни в широка усмивка. На врата на русолявия има червена смучка. После Скар разкопчава сутиена си, издърпва го през ръкава, мята го върху нощната лампа, а на стената надрасква с червило „благодаря ххх“. — Така де, не може да има местопрестъпление без улики.
Кат криви лице.
— Ако си мислиш, че ще си оставя сутиена в тая дупка, не си познала.
— Моят ще стигне и за двете ни.
— Туше — кимва тъжно Кат.
— Готов ли си, Кал? — питам аз.
Таранът нагласява баджа на врата си и се сгъва в лек поклон.
— Винаги съм готов.
Насочваме се към вратата, но Ари ни спира.
— Хей… минутка…
Обръщаме се и тя гледа към мен. Прокарва пръсти през побелелия си бретон и дъвче устни, явно търси правилните думи.
— Благодаря — изрича накрая и плъзва очи по всички ни. — Наясно съм колко странно е това. И че нямаме представа какво се случва. Не ми е приятно да си налягам парцалите, докато вие поемате риск заради мен. Ето защо искам да знаете, че… съм ви признателна.
Поглеждам към отряда си. Зила кимва мълчаливо, Фин реагира с лека усмивка. Скар очевидно има резерви, Кат само я забърсва с поглед, а Кал я наблюдава немигащо.
Аврора прегърбва рамене. Стисва устни и свежда поглед. Едва ли е очаквала да се премятаме от радост, но все пак…
— Няма защо — отвръщам аз.
Тя вдига глава към мен и аз я потупвам по рамото — жестът е тромав заради бронята. Кат присвива очи, но Аврора успява да се усмихне.
Цялата ситуация едва ли е лесна за нея. Да се събудиш двеста години след своето време. Да осъзнаеш, че всички, които си познавал, и всичко, което си притежавал, вече го няма. Предполагам, че повечето хора биха се сринали. А тя не просто запази разсъдъка си, а дава отпор. Драпа със зъби и нокти за отговори. Смело момиче. Сърцато. А това означава много за мен дори без намека на Де Стой за ценния ни товар.
— Не се тревожи за нас, Ари — казвам аз с надежда да поуспокоя страховете й. — Ще се справим. Ти не се отделяй от Скар и скоро ще се съберем в апартамента на Дариел. Нали?
— Добре…
— Губим време, сър — обажда се Кал зад мен със студен глас.
— Да, да, тръгваме — въздишам аз.
„Наистина трябва да поговоря с него за това момиче.“
Кимвам на Скар. Тя ми кимва в отговор.
— Внимавайте.
Потегляме без повече приказки.
17
Кал
Челюстта ме боли от вчерашния удар с лакът в бара. Ребрата ми са натъртени от ритника на друг Непрекършен, а кокалчетата на лявата ми ръка са отекли от един несръчен замах с юмрук.
„Онова беше проява на невнимание от твоя страна — шепне Врагът отвътре. — На слабост.“
Возим се в турболифта в откраднатите енергийни брони и с намерението да се внедрим в мрежата за сигурност на Корабния свят. Трудна задача и аз би трябвало да мисля за нея. Само че мисля за вчерашното сбиване с Непрекършените. За презрението в очите им. За кръвта им по кокалчетата ми.
Определено не мисля за Аврора.
Съсредоточавам се върху болката, както ме е учил баща ми. Онези безкрайни уроци по Аен Суун — Пътя на вълните, набивани в главата ми от най-ранна възраст. Помня как двамата стоим под лиасовите дървета на Силдра, преди планетата да изгори. Той придържа ръката ми и насочва ударите. Шепне в ухото ми. Беше Воинско семе като мен. Горд. Безстрашен. Несравним. Но всичките му умения и годините на подготовка накрая се оказаха безполезни.
Сега си позволявам да усетя болката.
Там, където съм позволил на враговете да ме докоснат.
И давам клетва, че няма да се случи отново.
— Добре ли си?
Поглеждам към своя Алфа в другия край на кабинката. Тайлър Джоунс ме наблюдава със спокойните си сини очи. Мога да се досетя какви мисли се нижат зад тях. Пита се как за броени дни се е озовал толкова близо до ръба. Дали има някакъв изход от ситуацията. И дали — макар че би го отрекъл ожесточено, ако му го заявя в лицето — може да ми има доверие.
Не го виня. Вчера в бара Тайлър не се поколеба, но подозирам, че е била по-скоро мускулната памет на един Алфа, който скача да защити член на отряда си, отколкото съзнателно решение.
Друг въпрос е какво наистина мисли за мен, когато не размахва юмруци. Когато остане насаме със себе си.
Вчера, когато Тай заговори за баща си, видях болката в очите му. Дори силдратите знаят за великия Джерико Джоунс. Командир от Теранския отбранителен флот, който убил хиляди от моя народ във войната и после внезапно се превърнал в пацифист. Най-силният глас в теранския сенат, призоваващ за мир между двата народа. Именно Джерико Джоунс уреди първите мирни преговори между Тера и Силдра. Неговото упорство разчисти пътя към примирието от 2370 година.