— Това е кабинетът на Каселдон Бианки — обяснява Финиан. — Намира се в сърцето на имението и разполага със защита, заради която и професионален престъпник ще плаче насън. Топлинни скенери. Генетични сензори. Датчици за налягане в пода, които отчитат микроскопичните промени в плътността на въздуха. Дори и някак да излъжете системата за сигурност, кабинетът има само една врата. И само един ключ за вратата. Който, доколкото мога да преценя, Бианки носи около врата си денонощно.
Финиан ни показва снимка на Бианки в готин костюм. Колекционерът е заснет, докато вдига покривалото на някаква екзотична статуетка в музея си, ухилен до уши. Острите му зъби са снежнобели, а на платинена верижка около врата му виси дигитална ключ-карта.
— Полиморфично шейсет и четири цифрено генно кодиране — обявява Финиан.
— Звучи сложничко — изтъква Тайлър.
— Сложничко? В речника ти едва ли присъства дума, която да опише подобно чудо. Кабинетът е по-недостъпен и от боксерките на кавалера ми за миналогодишния Съзидателски бал.
— Може ли изобщо да се влезе? — пита Тайлър.
— Честно казано, нямам представа — отговаря с въздишка Финиан. — Пробвах с поезия, с цветя, със…
— Питам за кабинета, Фин. Въздуховодите?
Нашата Гайка клати глава и пак ни показва снимката на кабинета.
— Шахтите на климатичната система са тесни, максимално три сантиметра. Отгоре на всичко са с йонни щитове. Така че, освен ако не планираш да отслабнеш драстично…
— А тези огромни прозорци? — соча аз.
— Не са прозорци, а стени — поправя ме Финиан и прави пълен оборот със стола си. — Целият кабинет е затворен в стени от прозрачен поляризиран силикон.
— Защо?
— Бианки купува дрънкулки и артефакти от цялата галактика, но най-голямата му слабост са екзотичните форми на живот. Държи повече от десет хиляди вида в менажерията си, или поне така се хвали в едно интервю, което четох миналия месец в „Галактически джентълмен“.
— Хората още ли се абонират за „Галактически джентълмен“? — повдига високо вежди Скарлет.
— Носят се слухове… — мърморя аз.
— Купувам го заради статиите. Та, за кабинета на Бианки… — Финиан въвежда нещо на клавиатурата и на стената цъфва архитектурен план. — Помещението се намира не просто в центъра на менажерията, а в центъра на клетката, където Каселдон държи най-ценния си експонат.
— Ох, кажи ми, че е някое дружелюбно териерче на име Лорд Пухчо — въздиша Тайлър.
— Близо си, Златко — казва Финиан и пак се разписва. — Много близо.
На стената се появява най-страховитото… нещо… което някога съм виждала. И то като се има предвид, че тази сутрин налетях на полуголия Дариел де Винер де Сийл пред банята.
Звяр със зъби като бръсначи, яркозелени очи и грамадни мускули. Ноктите му наподобяват мечове, кожата му е дебела и очевидно непробиваема, а звукът, който издава… металически писък като от два гигантски триона, които се опитват да правят секс.
— Другари легионери, позволете ми да ви представя гордостта на Каселдон Бианки — обявява Финиан. — Великия ултразавър от Абрааксис IV.
— Амна дийр — ахва Кал и студената му фасада се пропуква едва доловимо.
— Добре казано, остроухи — кимва Финиан. — Така де, нямам представа какво каза, обаче добре казано. Говори се, че Бианки платил с четвъртия си тестис, за да се сдобие с това нещо.
— Защо му викат „великия“ ултразавър? — пита Аврора. — Притежава изключителни умения в… знам ли, калиграфията?
— Той е последният от вида си в галактиката — информира я Финиан.
— Какво е станало с другите?
— Убил ги е — отговаря простичко бетрасканът. — Този е последният от вида си, защото буквално е изял останалите.
Момичето примигва.
— Торта му стара, изял ги е?!
— Да, ултразаврите са най-свирепите същества в Млечния път — казва Финиан, прокарва пръсти през бялата си коса и тя щръква повече от обичайното. — Избили са всичко живо на Абрааксис IV, а когато плячката се изчерпала, почнали да се избиват помежду си.
— Това е напълно нелогично от еволюционна гледна точка — изтъква Зила.
— Не бих се съгласил — свива рамене Финиан. — Хората правят същото от време оно.
— Защо издава тези звуци? — пита Скарлет и примижава.
— Знам ли, може да е разгонен. Обаче е изял всичките си потенциални приятелки и сега се чувства самотен.
— Да, да, добре — намесва се Тайлър. — Стана ясно, че не можем да влезем през менажерията. Значи остава вратата. Трябва да вземем ключа.
— Няма да ни свърши работа, Златко — изтъква Финиан. — Както споменах, ключът е със сложно полиморфично генно кодиране. Иначе казано, комбинацията се променя всеки път, когато ключът влезе в досег с Бианки. А ако някой друг го пипне или дори кихне в близост до него, ключът регистрира чужда ДНК и блокира достъпа до цялото имение.