— Майната ви — изплювам аз, грабвам якето си и тръгвам към вратата.
— Къде отиваш? — пита Скар.
— Трябва да пийна нещо.
— Не съм те освободил, легионер Бранок — изрича предупредително Тайлър.
— Ами дай ме на военен съд! — озъбвам се аз.
Знам, че е детинско да затръшна вратата след себе си. Че ще изглеждам като малко момиченце, което се цупи, защото не е получило своето. Знам го в костите си. Знам го чак до връхчетата на крилете си.
Но въпреки това я тряскам така, че пантите да изскочат.
— Налей още едно.
Барманът (или барманката, трудно е да преценя) вдига три от веждите си и набръчква смукалоподобния си нос.
— Сигурна ли си? — пита. — Ще ти е седмото.
— Да ти кажа, все повече го докарваш на майка ми — ръмжа аз и почуквам с пръст по ръба на чашата си.
Барманът свива рамене, налива ми и отива да обслужи други клиенти.
Мястото е истинска дупка, задимено и окъпано в неонова светлина, дълбоко в долнопробната част на Корабния свят. Подът лепне, а групата, която уж осигурява музикалния съпровод, просто вдига неприятен шум. На такова място отиваш в три сутринта, ако си в настроение за бой или секс. Още не съм сигурна накъде клоня аз.
Тайлър.
Гаврътвам на екс питието и евтиният алкохол изгаря гърлото ми. Опитвам се да реша защо съм толкова бясна. Дали защото не е отхвърлил от раз безумния план? Или защото го обмисля заради друга?
„Трябва да вярваш, Тайлър.“
Тайлър си го бива във вярването и адмирал Адамс го знае. Всяка събота двамцата ходеха заедно в параклиса. Човек ще си помисли, че религията не би могла да оцелее в епохата на междузвездните пътувания, а и самата концепция за вярата е била почти мъртва по времето, когато човечеството прохождало в Космоса. После обаче сме осъществили контакт с първия си извънземен вид, с втория, третия, десетия — бройката им постепенно нараснала до стотици и започнало да се набива на очи, че всички тези видове — без изключение — са двукраки. На въглеродна основа. Дишащи кислород. Подобно съвпадение било в пълно противоречие с теорията на вероятностите. Такова явление не можело да е случайно.
Съвсем логично човечеството приласкало в обятията си Общата вяра.
Докосвам знака на Съзидателя върху яката си. Съвършен сребърен кръг. Иска ми се да вярвам, както вярва Тайлър. Но не мога. Не желая. Защото, макар да сме приятели още откакто го фраснах с онзи стол в детската градина, и да го последвах до края на Млечния път, той нито веднъж не повярва в мен — в нас — така, както вярва в нея.
— О’Мали — излайвам аз и правя знак на бармана. Той/тя посяга да ми налее, когато нечия ръка в ръкавица покрива гърлото на чашата ми.
— Моля, позволете на нас.
Обръщам се с мисълта, че може да ми е излязъл късметът. Така де, за секс. Уви, напрягам се като струна, защото дори и да ми е излязъл късметът, не ще да е за секс.
Човекът е облечен в тъмносиво от главата до върховете на пръстите си. Лицето му е скрито зад огледална маска, издължена назад, овална и напълно гладка. Лицето ми се отразява изкривено в повърхността й. Очите ми са разширени от изненада.
По дяволите. ГРА.
Надигам се от стола и втора ръка в ръкавица се стоварва на рамото ми. Зад мен има още един агент. Седяла съм с гръб към вратата на шумния бар, наливала съм се с евтин алкохол и изобщо не съм доловила кога са се приближили.
Тъпо. Много тъпо.
Нямам шанс. Въпреки това стисвам чашата, готова да замахна. Като ще падаш, поне да е в битка.
— Моля, въздържайте се от излишно насилие, легионер Бранок — казва първият агент с безполов и кух глас. — Само ще си поговорим.
— Всичко наред ли е? — пита барманът и трите му вежди отново се вдигат.
Поглеждам агентите. Претеглям наум издутината от пищови под куртките им и разстоянието до вратата. Пресмятам шансовете си, докато музиката трещи в ушите ми, а алкохолът пулсира в кръвта ми. Накрая сядам бавно на високото столче.
— Няма проблем — отвръщам.
— Още едно питие? — пита агентът.
— Ако ти черпиш.
— Ларасийски семптар — поръчва той. — Три, моля.
Барманът вади три чисти чаши и ни налива. Първият оперативен агент сяда от дясната ми страна. Другият остава прав зад гърба ми и ме следи с поглед в огледалото над бара.
Веднага щом Триокия отива при другите си клиенти, първият агент бърка в сивия си костюм. С отмерени и спокойни движения вади едно унистъкло и го оставя на барплота пред мен. Над екрана се появява малка холографска проекция на трети агент — не кой да е, а гадното копеле в бяло, което прибра отряда ми на станция „Сейгън“. Ако се съди по оборудването на заден фон, копелето стои на мостика на терански разрушител.