Честно казано, с нея се чувствам като лошо момиче.
Последен в квартета ни е Тай, който се оплаква от тоалета си почти колкото Кат. Любопитно ми беше дали фракът още е фрак след двеста години и отговорът се оказа „горе-долу“. В първия момент имаш чувството, че ще се разпадне по шевовете, но в същото време стои отлично — като дреха, шита по поръчка в най-скъпото шивашко ателие. Е, наложи се Скарлет да направи някои корекции в това отношение.
Тай носи тежки черни ботуши, впити черни панталони (именно впитата част го накара да се присъедини към възмутеното мърморене на Кат) с черни каиши около лявото бедро, намекващи за оръжеен кобур, и широк сребрист цип вдясно от центъра. Черната риза и сакото следват ревностно извивките на торса му, а маската му е черна и тясна и представлява нещо като превръзка на очите. Иначе казано, вторият близнак Джоунс изглежда зашеметяващо като първия.
— Хей, навлек — проточва Фин по общия канал, докато ние правим още крачка напред. Вече сме втори на опашката. Подозирам, че „навлекът“ съм аз. — Тъкмо чета какво символизира червеното в китайската култура и…
— Чакай, чакай, ти можеш да четеш? — питам аз.
— Опа, заяждаш се, за да прикриеш чувствата си, така ли? Е, явно всички женки в тоя отряд се влюбени в мен.
— Млъкни — тихо нарежда Тайлър. — Наш ред е.
Двойката пред нас минава през гигантската двойна врата към шарената навалица в залата, а аз си отдъхвам наум. Защото Фин без съмнение се канеше да съобщи на всеослушание, че червеното е цветът за сватби. Държа Тай за ръката, Кат е зад гърба ми и подозирам, че дори невъоръжена, мацката е в състояние да ми откъсне главата и да дриблира с нея като с топка за баскетбол. Нямам представа дали Тай знае какво изпитва Кат към него, но щом аз го забелязах за броени дни…
Извънземният посяга с костелив пръст към поканата на Тай. Еластичната повърхност посинява под допира му, след което изсветлява до първоначалния си кремав цвят. Опитвам се да дишам равномерно, но си давам сметка, че стискам ръката на Тай с всичка сила — толкова силно, че той леко се е привел, за да компенсира разликата в ръста ни. Пускам го, страните ми се сгорещяват и това отвлича вниманието ми за една-две секунди.
Извънземният ни махва да минем и насочва вниманието си към поканата на Скарлет и Кат.
С Тай пристъпваме под арката и там ни посреща друг извънземен — този е едър бетраскан с бяла керамична маска и черни контактни лещи — който ни сочи табло с инструкции за допълнителна проверка. Двамата спираме пред една черта на пода и вдигаме ръце. Мрежа от червени светлинни лъчи ни опипва от главата до петите — знам ли, може би извършва лицево разпознаване или търси оръжия.
Чакаме момичетата да минат през сканирането и Фин пак се обажда по връзката:
— Само помнете, че ще ми трябва време, за да свия сигнала. Колкото повече, толкова по-добре. А най-добре ще е да заприказвате господин Бианки.
— Да, и да се надяваме, че няма да ни изяде — отвръща приглушено Тай и обръща глава, все едно ми говори нежно на ушенце.
— Колкото по-скоро той докосне ключа — добавя Фин, — толкова по-бързо ще подхвана магийката си. И не забравяйте, че един от вас трябва да се намира на метър или по-малко от него, когато кодът се смени.
Фин звучи спокоен, но аз видях друго по лицето му, докато уточнявахме плана в претъпкания апартамент на Дариел.
Не е сигурен, че ще се справи.
Би трябвало да съм ужасена, обаче гледам как Скарлет и Кат минават успешно през скенера и си давам сметка, че… поради някаква причина не съм. Чувствам се ведра и съсредоточена като на стартовата линия на състезание по ориентиране или на лекоатлетическата писта. Да, напрегната съм, но имам цел и вървя към нея.
Вече не съм момичето, което потегли за Октавия. Онова момиче се тревожеше дали в колонията ще има момчета на подходяща възраст за флирт и дали ще се справи с практическите занимания по експедиционна картография.
Не съм момичето, което влезе в криокамерата с натежало сърце заради зачеркнатите си социални контакти и прибра любимата си плюшена играчка в малкия контейнер за лични вещи, който имаше право да вземе със себе си.
Сега съм нещо друго. Може и да не знам какво точно, но този факт не отменя промяната. Промяна, която усещам все по-осезаемо с всеки изминал час и ден.
Старата Ари обаче не е съвсем безполезна. Бях посветила съзнателния си живот на експедиционната картография, защото исках да видя всичко, а през последните дни видях какво ли не. Докато родителите ми се готвеха за октавийската мисия, аз сменях училищата по два-три пъти на година. Знам как да вляза в стая, пълна с непознати. Ще го направя и сега — ще се престоря, че имам пълното право да бъда тук.