Скарлет и Кат застават до нас — Скарлет е самото олицетворение на спокойствието, Кат се въси и четиримата за пръв път зърваме балната зала.
А тя определено ме сварва неподготвена. И как иначе.
Защото е под вода.
Намираме се в гигантско кръгло помещение, което навява мисли за пещера. Поемаме надясно покрай стената в опит да се ориентираме.
Стените са стъклени, поглеждам отражението си в стъклото и осъзнавам, че от другата му страна се простира гигантски аквариум, толкова голям, че отсрещният му край не се вижда. В основата си е светъл, трептящ аквамарин, нагоре потъмнява до кадифеносиньо и близо до тавана стига до наситеновиолетово.
Стените и таванът всъщност са едно — безкраен среднощен купол, обсипан с нежни светлинки, които…
Ох, торта му стара, куполът над нас е самата галактика! Звездни куполи и мъглявини танцуват лениво по краищата му, следват предначертаните си пътеки и се плъзгат една през друга като старомодни танцьори. Пред очите ми се въртят милиони години, забързани в космически балет.
Огледалните ботуши на Кат и сребристите мъниста по роклята на Скарлет блещукат с променлива синя светлина, а зъбите на Тай светят в снежнобяло, когато разтегля лице в усмивка. В залата сигурно има хиляда гости и сред тях забелязвам едва шепа терани.
Под вода съм. На космическа станция.
Цялата зала е като калейдоскоп от пулсиращи ярки цветове. Множеството се е превърнало в живо създание с възможни и невъзможни форми. Всичко това трепти в ритъма на музика — нисък, вибриращ бас, който плъзва нагоре по гръбнака ми и ме изпълва с възторг. Говор и смях се носят по вълните на музиката и ни заливат, а после ритъмът се сменя и всички вдигат едновременно ръце.
Прилича на подводен нощен клуб, на галактически панаир за възрастни с опасни подводни течения и безброй тайни, скрити зад умопомрачително разнообразие от маски. Усмихвам се и оголвам зъби почти хищно, а колебанията ми изчезват. Знам какво искам и знам, че то е тук. Усещам зова му някъде отвъд, в мрака.
Господин Бианки…
Излез и се покажи…
21
Финиан
Оказва се, че Дариел много си пада по риби. Сигурно е трябвало до се досетя, но не би.
— Виж тази! — Направо е като дете на базара в Мутру, не знае накъде да погледне по-напред. Аз се опитвам да преведа отряда си, ориентирайки се през охранителните камери на тавана и множеството микрокамери, прикрепени към собствените им зашеметяващи особи, а той зяпа възторжено аквариума около балната зала, вместо да ми помогне.
— Това не е риба — изтъквам. — Камък е. Сигурен ли си, че сме роднини?
— Риба е! — заявява доволно той, когато лилавеещият, обрасъл с мъх камък се раздвижва, подплашен от пасаж розово-жълти микросепии. Очите на камъка се отварят, създанието размахва перки, които аз съм отписал като мидички, и изчезва сред облак пясък.
— Хубаво, риба е — признавам аз. — Но вече си тръгна. Така че вземи да ми помогнеш.
— Финиан? — вика ме нашият безстрашен командир, явно смутен от внезапния обрат в разговора.
По дяволите, забравил съм да изключа микрофона на унито си.
— Споко, Златко — казвам бодро аз. — Тъкмо проверявам Зила и Кал, а Дариел преглежда камерите за нашия домакин. Ти имаш ли…
Поглеждам към виртуалния екран на братовчед си и — познайте — там се мъдри поредната риба. Голяма и овална е, прилича малко на топка за кебар с шест очи, лепнати в предния й край. Наистина гледат напред, което е странно за риба, да не говорим, че главата й е прозрачна и водата се вижда през нея.
— Виж, това й е мозъкът — шепне Дариел като омагьосан и сочи едно бяло кълбо в прозрачната тиква на създанието.
— Завиждаш й, че има мозък? — сопвам се аз. — Би ли съсредоточил своя върху непосредствената ни задача, ако обичаш?
Той пухти, а аз превключвам екрана си към камерата на Зила и се опитвам да не мисля за факта, че в момента звуча досущ като най-нелюбимата ми майка.
Разпределил съм Кал и Зила на отделен комуникационен канал, обаче Златко чува и него, за да проследи тазвечершната изцепка и от двата бряга.
Това си плаче за мръсна шегичка.
Двамата се придвижват с добра скорост и почти са стигнали до мястото за достъп — вървят по препълнен обществен коридор и изглеждат подозрително, но не прекалено, в крадените си шарени униформи. Кал мъкне купчина плоски топлоизолирани кутии с надпис „Чичо Енцо — доставка до трийсет минути“. От обиците на Зила висят мънички парчета пица. В един килер на седемнайсето ниво пък две полуголи куриерчета спят дълбок сън и след няколко часа ще се събудят с ужасен махмурлук.