— Стой! — крясва единият. Зила се подчинява на мига и чак изпуска кутиите, като за всеки случай вдига ръце.
— Този район е с ограничен достъп!
— Какво търсиш тук? — пита друг от пазачите. Стои си на мястото и се опитва да прецени дали глупачката представлява някаква опасност. Е, лесно ми е да се досетя какво си мисли. Глупачката е джобно гадже. И е на десет метра от тях. Как би могла да е опасна?
— Имам един въпрос — казва тя по своя си умозрителен начин.
Четиримата се споглеждат с празни погледи.
— В развлекателните филми — продължава Зила — често има сцени, в които на пръв поглед безобиден агент се приближава към група охранители, докато друг, по-едър и по-опасен, се възползва от невниманието им, за да ги елиминира. Питах се дали според вас подобно поведение е характерно и реалистично за обучения персонал по сигурността.
Четиримата мигат ли, мигат, както хората често правят в присъствието на Зила Мадран.
— Абе ти…
Пазачът не довършва изречението си, защото Кал се стоварва отгоре му от отвора на вентилационната шахта и го фрасва по тила. След има-няма пет секунди всички пазачи лежат в безсъзнание на пода, без междувременно да са издали и звук. И без да се стига до бластера на Кал.
— Искрено вярвах, че ще те прострелят — признава замислено Зила.
Кал се обръща да я погледне с вдигнати вежди.
— Нали каза, че имам осемдесет и седем цяло и три процента шанс за успех?
Тя накланя глава.
— Не исках да се изнервиш излишно.
— Ехо, вие двамата — намесвам се аз. — Трябва да проверя другия екип. Гравгенераторите са зад вратата. Кал, скрий спящите тъпанари. Зила, обясних ти как да постъпиш.
— Тя излиза ли с някого в момента? — шепне Дариел, вперил поглед в Зила.
— Ще ти отрежа пръстите на краката — тросвам му се аз. — Ще ги отрежа един по един, а после ще гледаш как храня тъпите риби с тях, ако не спреш да ме прекъсваш.
Той вдига ръце — един вид за да ми каже „какво толкова, пич, я се успокой“ — а аз скърцам със зъби и насочвам поглед към екраните.
Превключвам от камера на камера, оглеждам балната зала сектор по сектор и търся Бианки. Той обаче се откроява като бетраскан в снежна буря, тоест никак. Син е на цвят, а благодарение на светлината от аквариума и обсипания със звезди таван всичко останало също е синьо. Да не говорим, че гостите до един носят маски на лицата си.
Подхождам методично, като претърсвам цялата координатна мрежа на залата, и накрая го откривам. Бианки размахва и четирите си ръце в ритъм с музиката, а острите му зъби се белеят в широка усмивка. Обграден е… — не се сещам за друга дума, затова ще го нарека харем — от десетина красиви млади създания от десетина различни раси, мъжки и женски, и двете, и нито едно от двете, които са скупчени около него. Танцуват в неговия ритъм и го следят с погледи, както цвете маза следи слънцето.
Около танцуващия харем се е образувал защитен кръг от охранители, които са си чиста проба ужасяващи — челериани като Бианки, едри, сини и с непропорционално количество зъби. Мускулите им трудно се побират в елегантните костюми, а като се има предвид какви шивачи използва Бианки, подозирам, че ефектът е търсен съзнателно. Стоят неподвижно в навалицата, следят я неотклонно с по четири очи на парче, а под саката им се очертават съмнителни издутини.
— Ехо, дечурлига — викам аз първия екип. — Бианки се намира в северозападния ъгъл. Като гледам каква му е охраната, има само един начин да го доближите.
— Който е? — пита Златко.
— Танцувайте като за последно.
— Лесна работа — отговаря без колебание Тай, грабва Аврора за ръката и я повлича сред множеството. Шумно е на фона на музиката и всичко останало, обаче пак чувам как момичето писва.
Скарлет и Кат се задържат още миг-два пред аквариума. Скарлет оглежда другите гости покрай стъклената стена, обаче ъгълчето на микрокамерата й улавя и някаква риба, и аз се зазяпвам в нея. Проклетият Дариел…
Каселдон Бианки май наистина е събрал риби от всички краища на галактиката. Тази гадинка прилича на змия, дълга е два метра, а на цвят е досущ като косата на Скарлет — оранжева, сякаш всеки миг ще пламне. Най-забавни са големите сакчета с отрова от двете страни на мутрата й, всяко по-голямо от главата, сякаш проклетията е издула бузи до пръсване. Белите й очи са силно изпъкнали, все едно и тя като мен е изненадана от развоя на събитията.
Кат, от своя страна, не изпуска от очи нашия Алфа и неканената ни гостенка — само това прави от началото на вечерта.