— Добре ли си? — пита той.
— Това Октавия ли е? — грача аз.
Той клати глава, гледа ме със сини очи.
— Как се казваш?
— Аврора — отговарям с мъка. — Ари.
— Аз съм Тайлър.
Би трябвало да го попитам къде се намирам. Дали сме на „Хадфийлд“ и са ме извадили преждевременно от криото, или съм на Земята и мисията е била отложена. В погледа му обаче има нещо, което ме кара да премълча въпросите си.
Той обляга чело на стъклото, което ни дели. Абе, не го обляга, а направо го удря в стъклената стена. Също като мен на Осемдесет и девета улица. Споменът ме застига неочаквано и носи със себе си остра болка. Мъчно ми е за мама, искам при нея. А момчето изглежда изгубено като мен.
— Ти добре ли си? — шепна аз.
— Изпуснал съм го — изрича той след кратка пауза. — Подбора. Изпуснал съм го.
Нямам никаква представа за какъв подбор говори и защо е толкова важен. Въпреки това питам:
— Защо, трябвало е да свършиш нещо друго ли?
Той кимва с въздишка.
— Да, спасявах теб.
Спасявах.
Тази дума не е добра.
— Не ми се мисли кого са ми дали — продължава той. И за двама ни е ясно, че се опитва да смени темата. — Щях да избирам пръв най-добрите, а сега е останала само утайката. Издънките. А аз просто следвах…
— Новините не са чак толкова лоши, Тай.
Мъркащият глас идва някъде отстрани, извън моето полезрение. Момичешки е.
Тайлър ми обръща гръб, все едно вече не съм му интересна, и залепва лице и длани за предната стена на своята стъклена камера.
— Скарлет.
Обръщам предпазливо поглед натам — нужна ми е съзнателна мисъл и стратегия, защото тялото ми все още отказва да извършва произволни движения. Искам да видя с кого си говори. Съзирам две момичета в синьо-сиви униформи, явно в същия цвят като неговите панталони. Едното е с червена като пламък коса — по-скоро оранжева, истински подвиг с боята — подстригана асиметрично и завиваща се от двете страни на изваяна брадичка, която много прилича на неговата. Също като пълните устни и плътните вежди. Униформената й поличка е впечатляващо къса. Девойката е висока. На всичкото отгоре е красавица. Въпросната Скарлет, без съмнение.
Другата девойка има тясно лице и татуиран феникс, който кръжи на шията й (ох!). Притежава и черна коса, която стърчи като петльов гребен на върха на главата, а отстрани е подстригана много късо, толкова късо, че се виждат татуировките по скалпа й. Личи си, че има трапчинки и усмивката й е от ухо до ухо, обаче това е само догадка от моя страна, защото в момента момичето изобщо не се усмихва — тъкмо напротив, изглежда така, сякаш някой е убил баба му.
— Кат? — обръща се Тайлър към чернокоската. Гласът му е нисък и умоляващ.
— Кечет ме поиска за своя отряд — отвръща Кат. — Както и други след него. Аз обаче им заявих, че вече си имам Алфа, просто не е успял да дойде.
— Заявила си им, значи? Кечет още ли диша?
— Да — подсмихва се самодоволно момичето. — Макар че следващия път, като идеш в параклиса, гледай да кажеш една молитва за тестисите му.
Той издишва бавно, притиска по-силно длани към стъклото, а момичето прави същото от другата страна.
Рижата мести поглед между двамата.
— Е, на мен не ми се наложи да се браня чак толкова ревностно — отбелязва намусено тя. — Но както знаем, не бих могла да те зарежа. Без моето красноречие като нищо ще ти светят маслото за нула време, братчето ми.
Татуираното момиче дръпва нагоре ръкавите на униформата си и разкрива още щедри количества мастило.
— В тази връзка, ще ни осветлиш ли защо си ходил да сгъваш сам-самичък? Или пак си мислел с другата си глава?
Скарлет кимва в знак на съгласие.
— Принцът на бял кон, който спасява изпаднали в беда девици? Да не си се върнал в двайсет и втори век, Тай?
Я пак…
Тайлър вдига ръце в жест тип „какво искате да направя“, а момичетата обръщат любопитни очи към мен. Аз си лежа, а те ме гледат. Претеглят ме. Вземат ми мярката.
— Косата й е хубава — обявява Скарлет. После като че ли си спомня, че все пак съм жив човек, и се обръща направо към мен, по-силно и по-бавно: — Косата ти е хубава!
Другото момиче сумти, явно косата ми не го е впечатлила особено.
— Съобщи ли й вече лошата новина? Че е пресрочила книгите от библиотеката?
— Кат! — повишават глас другите двама.
Преди да са продължили, ги прекъсна нов глас — този път не младежки, а на зрял човек.
— Легионер Джоунс, карантината ти е вдигната, можеш да си вървиш.