Не ми харесва как ги гледа. Вече станахме свидетели на едно гневно избухване, а след като Кат се довлече в апартамента на Дариел, воняща като бъчва с ларасийски семптар, бързо стана ясно, че дори запоят не й е оправил настроението.
— Ъъъ, Нуличке — казвам аз. — Би ли огледала залата, моля?
Тя бавно се завърта в двеста и седемдесет градусова дъга, което ми дава възможност да разгледам добре навалицата. Е, не виждам нищо, което камерите на тавана да не ми показват, но както можеше да се очаква, нашето съобразително Лице е доловило намека в тона ми и обръща глава към Асa.
— Няма само те да се забавляват, я — отсича Скарлет, хваща Кат за ръката и я придърпва в навалицата.
Кат пелтечи възмутено, Скар се смее и въпреки напрежението, което звънти в главата ми, аз също се ухилвам. Смехът на Скар е толкова заразителен. Тя завърта пилотката ни и я накланя назад през кръста в нелепо подобие на танцова акробатика.
Впрочем всички танцуват както им падне, и нищо чудно, предвид разнообразния произход на гостите. Някои се кълчат самостоятелно, други танцуват по двойки, трети — на групи от по десетина души, държат се за ръце, преплитат тела или изобщо не се докосват. След пет години в академия „Аврора“, където можеш да срещнеш само терани, бетраскани, а напоследък и по някой заблуден силдрат, този коктейл от чуждоземци ми идва малко в повече. Явно съм отвикнал. Отраснах с бабите и дядовците си на станция като тази и разнообразието много ми харесваше.
Сега си давам сметка колко ми е липсвало.
Скарлет и Кат танцуват нещо адски странно, направо да паднеш от смях. Буза до буза и преплели пръсти с щръкнали напред ръце.
— Какво е това, Съзидателят да ви тръшне? — питам през смях аз.
— Танго. Традиционен терански танц, много романтичен — обяснява Скарлет, макар че, ако се съди по кискането на Кат, въпросното танго май не им се получава.
Очевидно е, че Златко и Аврора не умеят да танцуват, или поне не умеят да го правят заедно — поглеждат скришом към този и онзи в навалицата и се опитват да имитират движенията им. Донякъде е приятно да знаеш, че има поне едно нещо, което затруднява златното момче на академия „Аврора“. По-важното обаче е, че двамата упорито скъсяват разстоянието до нашия Каселдон Бианки.
— Ехо, танцьорите. Трябва да се приближите достатъчно, за да открадна сигнала — заръчвам им аз и оглеждам екраните за някакви неприятности. — Но не толкова, че горилите му да ви отхапят главите. Нали помни…
— Един метър — отговарят в хор Тай и Ари.
— Те не били малоумни!
Чувам Зила по връзката:
— Финиан, така добре ли е?
Обръщам глава към другия екран. Леле, двамата с Кал вече са при гравгенераторите. Чувствам се като някакъв жонгльор, който е напът да си изпусне топките.
Да си изпусне топките, ха!
— Добре е — потвърждавам аз. — Зарядите трябва да видят сметката на вторичния буфер.
— Знам — отговаря Зила.
— Виждам патрул, който се е насочил във вашата посока. Не е лошо да си подготвите план, в случай че забележат липсващите пазачи и решат да надникнат в генераторното. Знам ли, нещо, което да им отвлече вниманието.
— Изми ли си зъбите тази сутрин, Кал? — пита Тайлър по връзката.
— За щастие, едва ли ще се стигне до това — отговаря Кал.
Тайлър се разсмива и аз чувам как Ари го пита какво е толкова смешно. Отбелязвам си и аз да го попитам. Обаче по-късно. Сега съм малко зает.
— Сложете дистанционните детонатори и се връщайте — казвам на Зила и Кал.
Поглеждам към другия екран, за да проверя докъде са стигнали Златко и Аврора. Наближават — вече виждам образа на Бианки през микрокамерите им. Между тях и плячката им са останали само две редици танцьори. Моите хора се кълчат в морето от светлини и цвят, промъкват се неусетно между охранителите около Бианки, приближават се до заветния метър. Охранителите са нащрек, но дотам. Явно Тай и Ари им се виждат достатъчно хубавки и безобидни, както са се ухилили като идиоти.
Да не повярваш, но току-виж извъртели номера.
Пръстите ми са на сантиметър от клавиатурата, готов съм да скоча на сигнала в мига, щом ръката на Бианки докосне ключ-картата. Не знам дали ще се справя. През конзолата вече тече безумно количество данни. Да грабна конкретен поток, би било като да уловя конкретен нож сред стотиците, които летят право към мен, а в училище никога не ме е бивало с топката.
За щастие, вече не сме в училище.
— Добре, само още мъни…
Вратата на апартамента влита навътре заедно с пантите, пада върху купчина от боклуците на Дариел и ги пръсва във всички посоки. Листата на светещите лози грейват ярко, откликвайки на внезапното движение, а един сталактит се отчупва от тавана, пада на косъм от мен и се разбива на пода.