— Какво е това място? — шепти О’Мали.
— Килер за храна — отговаря Тай. Включил е унистъклото си, така че да превежда и сканира челерианските надписи върху контролите в търсене на правилния бутон.
— Бианки яде тези животни? — ужасява се тя.
— Не Бианки — въздъхвам. — За любимото му момченце са.
Тай натиска един бутон, при което част от пода потрепва и се плъзга встрани. Отдолу има рампа, която завива и се скрива от погледа ни. Залива ни миризма на влажна пръст и цветя.
О’Мали е навела глава и решавам, че е от страх. После обаче тя вдига брадичка и забелязвам, че устните й са стиснати решително.
— Където си мисля ли води?
— До кабинета на Бианки? — Тайлър кимва. — Да, дотам води.
Клатя глава.
— Това е лудост, Тайлър. От глупаво по-глупаво.
— Е, поне сме последователни в действията си — казва той и сваля маската и сакото си.
— Онзи звяр е убил всичко живо на планетата си. Наистина ли искаш да му идеш на гости?
— Докато гравитацията е изключена, ултразавърът ще е в безтегловност. Ако се движим бързо и тихо, всичко ще е наред. Стигнахме дотук и няма да се отказваме сега.
— Дори ако някак минем покрай лошото момче долу, как ще влезем в кабинета на Бианки?
— Имай ми малко доверие, Кат — усмихва ми се той.
Откъм колана на О’Мали се чува бибипкане.
— Нали сте наясно, че всички ще умрете?
— Тихо, Магелан — прошепва тя и намалява силата на звука.
Дребното копеленце е голяма досада, но този път съм съгласна с него. Ще ми се да възразя още веднъж, но Тай вече е изключила магнитите в ботушите си и се изтласква надолу по рампата. Въпреки очевидния си страх О’Мали сваля маската си и поема след него. Тайлър Джоунс оказва този ефект върху хората. Така де, защо иначе самата аз поемам след тях с изключени магнити и пълното съзнание, че това е най-голямата глупост в живота ми.
Рампата свършва в джунгла — напълно автентична дъждовна гора насред космическа станция. Не знам защо ме изненадва след аквариума, но поради някаква причина джунглата е още по-впечатляваща.
Не ми се мисли какви пари е похарчил Бианки, за да създаде това чудо, нито колко ще се ядоса, ако нещо се случи с безценния му любимец. Обгражда ни гъст листак в оттенъци на червеното, оранжевото и жълтото, все едно се намираме във вечна есен. Въздухът мирише приятно, навсякъде висят лиани и ярки чуждоземни цветя. Промъкваме се към периферията с помощта на лози и клони. Помещението е огромно и гробовно тихо, и насред тази тишина почти недоловимите ни движения звучат оглушително.
В същата тази тишина долавям някъде отдалеч да отеква рев, от който костите ми завибрират.
— Торта му стара — прошепва О’Мали.
— Защо не ругаеш като нормален човек? — мърморя аз.
Тя се усмихва, сякаш съм казала нещо смешно. Стрелва ме с разноцветните си очи.
— Извинявай, но… да ти приличам на нормален човек?
Добре де, има известно основание…
Нов рев разтриса джунглата. Червата ми танцуват от вибрациите, а зъбите ми тракат. Тайлър вади унистъклото си, въвежда серия от команди и после го мята с всички сили назад към рампата.
— Какви ги вършиш, по дяволите? — съскам аз. — Това е легионерско унистъкло! По-ценно ни е от Лъка!
— Не спирай — шепне той.
Върви напред. Е, не върви буквално, разбира се, но движенията му са спокойни и овладени. Така де, нали взе с отличен изпита по ориентиране в безтегловност. О’Мали също се справя добре, сигурно е тренирала придвижване при нулева гравитация, когато се е готвила за колонистка — както никога изглежда така, сякаш знае какво прави.
Чувам как земята се цепи и дърветата се прекършват. Следва нов оглушителен рев. Тайлър вдига юмрук в знак да спрем на място. Надниквам над рамото му и кръвта ми се вледенява.
Това е най-страшното нещо, което някога съм виждала, а пак повтарям — вече зърнах Дариел по гащи. Все едно Съзидателят е измъкнал всички чудовища изпод леглата на всички деца, раждани някога във Вселената, и е сглобил от тях едно хиперчудовище… а после е създал нещо, което да изяде хиперчудовището, намазано върху препечена филийка и с чаша топло мляко, докато гледа сутрешните новини.
Голямо е колкото къща, цялото е изтъкано от зъби и нокти, а жилестите му крака се мятат в търсене на опора. Забило е крайници в пръстта и явно не е глупаво, защото се придърпва напред с тяхна помощ. Души въздуха с тъпата си сополива муцуна и надава поредния рев сред фонтан от слюнка — черните зеници на петте му изумруденозелени очи са разширени. Боязливата част от мозъка ми пищи да си плюя на петите и да бягам, защото на върха на хранителната верига има хищници, но има и Хищници. А го има и Великия ултразавър от Абрааксис IV.