Така и не успява да довърши. Ултразавърът напряга мускули и се изстрелва, а нулевата гравитация му помага да полети право към нас като зъбато торпедо.
Грабвам ръката на О’Мали, оттласкваме се с крака от стената и чуваме как грамадното тяло се блъсва в поляризирания силикон зад нас.
Ултразавърът надава рев, дращи с нокти по стената, а аз хвърлям поглед през рамо. Тайлър се е изстрелял нагоре и се удря в тавана с неприятно хрущене. Явно не е пострадал, защото веднага се стрелва обратно към пода, миг преди и ултразавърът да се блъсне в тавана. Разминават се на сантиметри.
— Тайлър! — пищи О’Мали.
Знам, че е безполезно, но въпреки това стрелям с пистолета. Чува се съскане като вода върху нагорещен тиган и в хълбока на чудовището зейва дупка. Нищо работа за масивно чудовище като нашето, но поне осигурява няколко секунди на Тайлър, колкото да се ориентира и да се оттласне с всички сили по посока на рампата.
Което е добре, ако не броим, че съм привлякла вниманието на лошото момче към себе си.
Ултразавърът напада с рев, аз се оттласквам отчаяно настрани, като повличам и О’Мали със себе си, успявам да сграбча един клон и да променя посоката на полета ни. Долавям как ноктите разсичат въздуха на педя от врата ми. Оттласквам се с крака от дървото, двете политаме нагоре през клони и листак, и стрелям още веднъж през рамо. Чувам как гаднярът реве, надушвам воня на изгоряла плът, усещам О’Мали до себе си. Сърцето ми ще изскочи. Устата ми е пресъхнала.
Връщам се в полетния симулатор. В деня, когато завършихме специализираната ни подготовка, в деня на последния изпит. Залата е пълна с кадети. Инструкторите гледат сащисани как танцувам в битката. Аплодисментите стават все по-силни, броячът на успешните изстрели примигва като полудял, а аз стрелям ли, стрелям — оръжията са като продължение на ръцете ми, корабът е като продължение на тялото ми, а после бройката на неуспешните изстрели грейва на екрана и всички скандират новото ми име.
Нула.
Нула.
Нула.
Нещо голямо ни удря отзад и ни запраща през глава към стената на кабинета. Дърво, осъзнавам аз, както осъзнавам и друго — че чудовището е достатъчно умно, за да хвърля разни неща по нас. Така де, ако беше тъпак, нямаше да излезе финалният победител в кървава канибалска война. Сблъсъкът е силен — миг по-късно О’Мали също се удря в стената с главата напред, като оставя кървава следа по стъклото. Аз си прехапвам езика, оставам без въздух, дъхът излиза ударно от дробовете ми сред фонтан от слюнка и кръв, а пистолетът се отделя от пръстите ми.
Отскачаме от стената и политаме назад. Въртим се, напълно изгубили контрол над движенията си. Няма за какво да се хванем. Поглеждам към О’Мали — тя е в безсъзнание, очите й са подбелени и от раната на челото се отделят малки сферички кръв. Над рамото й виждам звяра, напрегнал мускули за нов скок. Чувам изстрел — Тай използва бластера си.
Но чудовището гледа към мен. Вбесила съм го. Така де, ако не си злопаметен, не ставаш последният оцелял след кървава канибалска оргия.
Отново поглеждам към О’Мали. Очите й са затворени, челюстта й — отпусната, а челото й кърви. Пресмятам бързо наум. Стигам до извода, че няма нужда и двете да умираме. Ето защо я пускам и я засилвам с ритник далеч от себе си.
Тя отлита.
Ултразавърът се хвърля с рев към мен.
Тайлър стреля повторно и виждам ярък блясък.
Светът се движи на забавен каданс, аз се въртя в безтегловност, а онази безмилостна машина от зъби и нокти се приближава стремително. Въпреки всичко аз се усмихвам. Защото летя.
Да, това е краят, но поне летя.
А после се удрям в нещо твърдо.
Около мен няма нищо, но въпреки това се удрям в него — някаква невидима сила, която слага край на полета ми. Задържа ме на място.
Ултразавърът също е застинал и виси във въздуха напук на всички физични закони.
И реве от ярост.
Въздухът около мен вибрира и светът излиза от фокус. Усещам вкус на сол в устата си. Зървам О’Мали с периферното си зрение. Тя също се носи във въздуха, а късата й коса се вее от невидим вятър. Дясното й око грее като огън, ръцете й са разперени, а в атмосферата нещо жужи едва доловимо, но все пак осезаемо, подобно на натрупващо се статично електричество.
— С-с-спус-съккк — изрича тя.
Някаква сила се разлива като концентрична вълна около нея, трептяща, прозрачна и сферична. Поваля дървета и храсталаци, разпространява се и застига чудовището.
И тогава лошото момче просто… се пуква. Като буболечка, размазана от гигантски невидим ботуш. Бронираната му кожа се разцепва, вътрешностите му стават външности, а аз затварям очи, защото не искам да видя какво ще последва.