Помещението се люлее като в епицентъра на земетресение. Под краката ми има нещо меко и податливо. Примижавам и си давам сметка, че ботушите ми докосват пода.
Велики Съзидателю, тя ме е преместила…
О’Мали се смъква към пода, ръцете й още са разперени, а от носа й тече кръв, която полита във въздуха под формата на съвършено кръгли капки. Окото й продължава да гори с онази зловеща бяла светлина, толкова силна, че заслепява, но аз знам, че момичето гледа към мен. Знам, че ме вижда.
— Повярвай — казва то.
Тялото й се сгърчва като в епилептичен пристъп, след което очите й се затварят и тя отново припада, бавно се свива в ембрионална поза и се понася във въздуха като бебе в майчина утроба.
— Кат!
Обръщам се. Тайлър е зад мен, русата му коса стърчи във всички посоки, държи се за повалените дървета и целият е опръскан в ултразавърска кръв. Лицето му е бледо, сините очи — разширени. И сочи някъде зад мен.
— Виж.
Обръщам глава и се взирам през завесата от кръв и разпилени вътрешности към стената на кабинета. Осъзнавам, че силата, която О’Мали е използвала… е, думата може и да не е точна, но за друга не се сещам — та, тази сила не просто е повалила дърветата, изкоренила е храсталаците и е изстискала Великия ултразавър от Абрааксис IV като някаква много голяма и много ядосана поничка с мармалад. Не, също така е напукала стената на кабинета като яйце.
Успяла е.
Вътре сме.
— Казах ти — не пропуска да ми натрие носа Тайлър.
Удостоявам го с празен поглед, а той се усмихва доволно.
— Въпрос на вяра.
23
Скарлет
— Уведомени сме, че понастоящем обитателите и гостите на Корабния свят изпитват известни затруднения с [гравитацията]. Моля, запазете спокойствие.
Автоматичното съобщение, което се лее от високоговорителите на системата за общо оповестяване, среща гневните крясъци на стотици хора, които и без него знаят какъв е проблемът. Изтласквам се от турбоасансьора и се озовавам на централния пазар, където цари тотален хаос.
Хора, стоки и разни други неща се носят във въздуха в бавен вихър от всякакви цветове и форми, подобно на конфети на сватба, изродила се в масов побой. Посягам да се хвана за една сервизна стълба, спирам на място, а роклята ми се вее около кръста на вълнички от трептящо синьо и примигващ кристал. Добре че този път — както никога — реших да си обуя що-годе прилични гащи.
— Нашите техници работят по отстраняването на проблема с [гравитацията] — уверява ни уредбата със зноен женски глас. — Благодарим ви за проявеното търпение.
Съобщението се повтаря на десетина различни езика, от които аз говоря само четири. Хората реагират гневно, независимо от езиковата си принадлежност. Тук-таме има умници като мен, които носят магнитни ботуши, но те с нищо не помагат на стоката им — включително и на добитъка — и на другите им вещи.
Придържам се към периметъра на пазара, придвижвам се покрай стената и включвам магнитите в ботушите си само при необходимост. Да летиш е по-бързо, а по всичко личи, че времето ни рязко се е стопило.
— Кал, Зила, чувате ли ме?
— Чуваме те, легионер Джоунс — отговаря Зила.
— Къде сте?
— Много близо до апартамента на Дариел. На четирийсет и две секунди.
Стигам до края на базара и поглеждам унистъклото си. Клатя глава.
— Мамка му, аз съм поне на пет минути.
— Не можем да те чакаме — заявява Кал.
— Три пушки са по-добре от две, умнико.
— Техниците на Корабния свят всеки момент ще включат резервните гравитационни генератори. Ако Финиан и Дариел са компрометирани, твоето присъствие в близък бой няма да компенсира забавянето.
Оттласквам се през един вход към поредния турбоасансьор.
— Твърдиш, че не ме бива в бой?
— Твърдя, че дипломацията няма да ни свърши работа в момента — отговаря Кал.
— Я ме чуй, остроухи хубавецо смо…
— Пристигнахме. Влизам.
Изплювам една псувня, удрям ядно контролния панел и активирам ботушите си, щом кабинката се понася надолу. Откъм унито ми долита трясък, последван от пукот на стрелба. Сърцето ми препуска, а стомахът ми е вързан на възел. Вратите на асансьора най-после се отварят и аз хуквам по коридора на жилищния сектор. По връзката се чуват крясъци и изстрели с бластерен пистолет.
— Кал? — викам аз. — Зила, докладвай!
Още викове, влажни, глухи звуци, силен писък. Чувам Кал да псува на силдратски и макар гласът му да е студен като лед, се оказва, че е много по-изобретателен в псувните от очакваното.