— Тийр’на си маат телланай! — (Баща на много глупави и грозни деца!)
— Кий’не до алл’явеш иши! — (Петно върху гащите на Вселената!)
— Аам’на делний! — (Приятел на говеда!)
А после, след един последен съсък на бластер, унито ми замлъква.
— Кал?
Оттласквам се с крака от стената и прелитам покрай две стъписани момчета, които изпълзяват полуголи от някакво килечре. Едното е с шапка на „Чичо Енцо“.
— Зила, чуваш ли ме?
Стигам до стълбището и се засилвам нагоре, като в движение включвам магнитите. Сърцето ми ще се пръсне от бързане и в очите ми се стича пот, но някак успявам да се измъкна от тъпата рокля, захвърлям я и минавам на друг комуникационен канал.
— Тай, мисля, че Кал и Зила са го закъсали, а аз…
Млъквам, щом стигам до етажа на Дариел. В коридора ме чака фигура в скучен сив костюм. Безлик сив шлем. Надниквам над рамото й към апартамента и виждам Финиан, отпуснат на стола си — от плитка рана на челото му се стича бледорозова кръв. Тела се носят в безтегловност и стените са нашарени от изстрели.
Агентът на ГРА прибира един пистолет под куртката си.
— Легионер Джоунс — казва той/тя. — Много се радвам да ви видя.
24
Тайлър
Чувствам се някак гол без унистъклото си, но то най-вероятно е някъде в стомаха на ултразавъра, а аз нямам намерение да газя сред разпилените му вътрешности, за да го търся.
Проправям си път през раздрания листак, стигам до Ари и вземам безжизненото й тяло на ръце. Продължавам нататък, спирам пред стената на кабинета и момичето се размърдва леко, вероятно заради промяната в инерцията. Поляризираният силикон се е пропукал сериозно и над пода се носят парчета стъкло с вградени датчици за промяна в налягането. За наш късмет, прекъсването на електрическото захранване на кабинета е сред нещата, които Ари е сторила, иначе алармите вече щяха да вият.
Нещата, които е сторила?
Моментът не е подходящ за евфемизми, Тай.
Телекинеза.
Докосвам я по бузата и казвам тихичко:
— Ари, чуваш ли ме?
Кат спира до нас, мръсна, омазана с кръв и сащисана като мен. Макар да сме станали свидетели на нещо ужасно, гласът й не трепва:
— Тя добре ли е?
— Не знам — отговарям аз и надничам през пропуканата стъклена стена. — Но трябва да действаме, защото охраната със сигурност се придвижва насам. Оставям я при теб.
Прехвърлям Ари в ръцете на Кат и се вмъквам в кабинета на Бианки. Осветлението не работи и въздухът е пълен с плаващи статуетки, извънземни артефакти и други произведения на изкуството, които ударната вълна е съборила от рафтовете им. Масивно писалище е заобиколено от големи столове, а просторното помещение е обточено от стъклени витрини, наредени в разширяваща се спирала. Пулсът ми се ускорява, щом зървам нашата статуетка — трипръстият артефакт от странен метал — да се носи във висока стъклена витрина.
Спусъка.
Поглеждам назад към Аврора — тя потрепва в ръцете на Кат. Силата, която това крехко момиче владее, е нещо невиждано. Дори да не съм бил вярващ преди, дори предупреждението на адмирал Адамс и боен командир Де Стой, случилото се на „Белерофонт“ и виденията, в които Ари зърва бъдещето, да не са ме убедили, че тук се разиграва нещо много по-голямо от нашия новоизлюпен отряд, то зрелищната кончина на ултразавъра със сигурност променя положението.
Поглеждам Кат в очите и съзирам същото, което се върти в моята глава.
Вяра.
Дано само не сме закъснели.
Кат се вмъква през дупката в стъклената стена и се понася над пода с Аврора на ръце. Ари отваря очи със стон, примигва и примижава, сякаш й е трудно да фокусира погледа си, да си спомни къде е. После обаче разноцветните й очи се спират върху Спусъка и тя моментално се напряга, внезапно разбудена. Диша учестено и стиска зъби. Мести поглед между статуетката и мен. Гласът й е дрезгав, сякаш е крещяла продължително:
— Това е — шепне тя.
Вадя пистолета си и стрелям по една от другите витрини. Парчета силикон се пръсват из стаята, а четириглавата статуетка вътре се удря силно в стената. Намалявам мощността и стрелям по друга витрина. Стъклото се напуква, но само толкова.
Така е по-добре.
Обръщам се към витрината със Спусъка и стрелям по стъклото. Стотици пукнатини плъзват по повърхността му като паяжина. Хващам пистолета за дулото, удрям леко стъклото с дръжката и то се пръсва на парченца точно когато гравитацията отново се включва.