— Не говоря на теб. Консултацията има за цел да послужи на тримата ти приятели.
Уин ги изгледа един по един.
— Възможно е да се изкушите в някой момент да се притечете на помощ на треньора Боби. Това би било огромна грешка. Първия от вас, който направи дори една крачка към тях двамата, го чака болница. Забележете, че не използвах думи като „възпирам“, „наранявам“ или „увреждам“. Само думата „болница“.
Те го гледаха.
— Това е консултацията, която исках да ви дам.
Обърна се към мястото, където стояхме аз и треньорът Боби.
— А сега да се върнем на вашия скандал.
Треньорът Боби ме погледна.
— Сериозно ли говори този?
Ала аз вече бях навлязъл в състояние, което никак не беше добро. Обхвана ме гняв. А когато ще се биеш, гневът не е добър съветник. Нужно ти е време, за да позабавиш нещата, да укротиш пулса си, да не оставиш адреналинът да те парализира.
Боби ме погледна и за първи път в очите му забелязах колебание. Ала в същия миг си спомних смеха му, когато посочи към погрешния кош и каза: „Хей, хлапе, направи го пак!“.
Поех си дълбоко въздух.
Треньорът Боби сви ръцете си в юмруци и застана като боксьор. Направих същото, макар видът ми да не бе тъй непреклонен. Леко подскачах на място с превити в коленете крака. Боби бе много едър мъж, побойникът на квартала, така че да застава лице в лице с уплашени противници не беше нещо ново за него. Не бях в категорията му.
Ето и някои факти относно борбата. Първо и основно правило: всъщност никога не можеш да бъдеш сигурен как ще се развият нещата. Всеки един от двамата би могъл да нанесе решаващия удар. Да си самоуверен е грешка. Но истината беше, че всъщност треньорът Боби нямаше шанс. Не приемайте думите ми за липса на скромност. Независимо от мнението на родителите, насядали допреди малко върху паянтовите скамейки в салона (те наемаха частни треньори за своите свръхнатоварени деца, пътуващи с третокласните си отбори), в по-голямата си част спортистите се формират още в утробата на майката. Вярно е, нужен ти е хъс, тренировки, практика, ала съвсем друго си е вродената дарба.
Природата рано или късно си казва думата.
Бях надарен с невероятно бързи рефлекси и безотказна координация на движенията. Така е, не се хваля. Все едно да говоря за цвета на косата си, за ръста или добрия си слух. Просто е така. Дори не говоря за годините труд, през които тренирах тялото си и се научих се боря истински. Но и това е пак от природата.
Треньорът Боби постъпи, както очаквах. Пристъпи напред и широко замахна с ръка. Широкият замах не е подходящ срещу по-нисък противник. Когато ти дойде до главата, бързо го научаваш — най-краткото разстояние между две точки е правата линия. Когато нанасяш удари, добре е да го знаеш.
Леко се плъзнах вдясно. Не много. Достатъчно, за да посрещна удара с лявата си ръка и в същото време да остана близо, за да нанеса контраудара. Боби остана незащитен. Времето забави своя ход. Имах възможност да уцеля една от оголените му точки.
Избрах гърлото.
Свих ръка и с всички сили забих юмрука си в адамовата му ябълка.
Чу се звук, сякаш нещо се пръсна. И това сложи край на битката. Знаех го. Или поне би трябвало. Отстъпих крачка назад, а той се сви надве, за да си поеме дъх.
Ала насмешливият му глас още звучеше в ушите ми… „Хей, хлапе, направи го пак… Той ще ми служи за мишена… Когато имаме възможност, ще го направим… Страхопъзльо!“
Не биваше да го оставям да падне на земята. Трябваше да го попитам дали му е достатъчно и толкова. Ала бях изпуснал юздите на гнева си. Не можех да се спра. Сгънах лявата си ръка и започнах да му нанасям удари, като се въртях в посока, обратна на часовниковата стрелка. Възнамерявах накрая да цапардосам с лакът дебелака право във физиономията.
Докато се въртях, си казах, че това ще бъде унищожителният ми удар. Удар, който чупи кости. Удар, който ще го откара на операционната маса и ще го принуди с месеци да пие обезболяващи медикаменти.
В последния миг обаче дойдох на себе си. Не спрях да го удрям, но се поотдалечих от него. Вместо да се стовари във физиономията му, лакътят ми го прасна по носа. Бликна кръв. Звукът наподобяваше хрущенето, когато стъпиш върху сухи съчки.
Боби се строполи на земята.
— Боби!
Беше помощник-треньорът Пат. Обърнах се към него, вдигнах длани нагоре и изкрещях:
— Недей!
Ала беше твърде късно. Пат пристъпи напред с готови за бой юмруци.