Кимам с глава.
— Кари е била привлечена от него. Въпреки неописуемия ад, в който е пребивавала през всеки един от дните си, усетила е необходимост да установи връзка с друг човек. Опитала се е да избяга. Затова е била с Матар в Париж. За да премине още един курс на обучение.
— Била ли е в Париж, когато са убили Рик?
— Да.
— Имало е нейна кръв на местопрестъплението.
— Твърди, че се е опитала да го защити.
— Вярваш ли й?
Териса ми се усмихва.
— Изгубих дъщеря. Бих направила всичко, абсолютно всичко, за да си я върна. Разбираш ли? Можеш да ми кажеш, че Мириям не е загинала, а се е превърнала в страховито чудовище. Но това няма да промени нищо.
— Кари не е Мириям.
— Но и тя е моя дъщеря. Няма да я предам.
Виждам как зад Териса дъщеря й става и тръгва надолу по хълма. Спира и поглежда към нас. Териса се усмихва и й маха с ръка. Кари й отвръща. Може би също се усмихва, ала не мога да кажа със сигурност. Както не мога да кажа със сигурност, че Териса греши в заключенията си. Чудя се. Питам се защо се подвоумих и не стрелях в русокосото момче, което се бе прицелило в мен. Природата срещу природата. Ако момичето, което е пред очите ми сега, биологично произхождаше от Матар, ако едно дете е заченато, а после отгледано от луди екстремисти и се превърне също в луд екстремист, без да се замислим ще го убием. Нима разликата се крие в наследствеността? В русата коса и сините очи?
Не знам. Твърде съм уморен, по дяволите, за да се задълбочавам в подобни мисли.
Кари никога не е била обичана. Но сега ще бъде. Да предположим, че и двамата сме били отгледани като Кари. Кое е по-добре — да ни унищожат, както унищожават повредената стока? Или човещината да победи?
— Майрън?
Поглеждам красивото Терисино лице.
— Аз не бих предала детето ти. Моля те, не предавай и ти моето.
Не казвам нищо. Вземам красивото й лице в дланите си, приближавам го до себе си, целувам челото й, задържам устните си върху него и затварям очи. Усещам ръцете й около тялото си.
— Грижи се за себе си — казвам.
Отдръпвам се. В очите й има сълзи. Отправям се назад към пътеката.
— Нямаше нужда да идвам чак в Ангола — казва тя.
Спирам и се обръщам към нея.
— Можех да стигна до Мианмар или Лаос, или някъде другаде, където нямаше да можеш да ме откриеш.
— И защо избра да дойдеш тук?
— Защото исках да ме намериш.
И моите очи се насълзяват.
— Моля те, не си отивай — изрича тя.
Толкова съм уморен. Вече не мога да спя. Щом затворя очи, виждам лицата на умрелите. Светлосините очи се взират в мен. Нощите ми са изпълнени с кошмари, а когато се събудя, съм сам-самичък.
Териса тръгва към мен.
— Моля те, остани. Само тази нощ, съгласен ли си?
Иска ми се да кажа нещо, ала не мога. Сълзите започват да се стичат по страните ми. Тя ме придърпва към себе си и аз се мъча с всички сили да не рухна. Главата ми пада на рамото й. Тя ме милва по косата и ме утешава.
— Всичко е наред — шепне Териса. — Всичко свърши.
И докато ме държи в ръцете си, аз вярвам на думите й.
Но в същия ден, някъде в Съединените щати един автобус спира пред национален паметник, около който се тълпи множество от хора. Автобусът превозва шестнайсетгодишни деца, тръгнали на образователна обиколка из страната. Днес е третият ден от училищната им екскурзия. Слънцето свети. Небето е ясно.
Вратата на автобуса се отваря. Отвътре се изсипват кикотещи се деца с дъвки в устите си.
Последното е русокосо момченце.
Очите му са сини със златисто пръстенче около всяка зеница.
И въпреки тежката раница на гърба си то бърза да се смеси с тълпата — вдигнало високо глава и изправило плещи, момчето има съвършена стойка.