Огледа се за помощ. Обърна глава към скамейката на „Касълтън“, най-близката до него, и високият треньор с щръкналата коса изкрещя, като сочеше към коша:
— Стреляй! Стреляй!
Погрешният кош.
— Стреляй! — викна отново треньорът.
И тогава Джак, който обичаше да слуша и да се доверява на по-възрастните, стреля.
Топката влезе в коша. В погрешния кош. Две точки за „Касълтън“.
Родителите на хлапетата от отбора на „Касълтън“ заподскачаха от радост, смееха се. Родителите на противниците им от „Ливингстън“ отчаяно замахаха с ръце и се развикаха, покрусени от грешката на един петокласник. Тогава треньорът на „Касълтън“, младежът с щръкналата коса и козята брадичка, поздрави помощника си, като го плесна по ръката, посочи към Джак и се провикна:
— Хей, хлапе, ще чакам пак да го направиш!
Джак беше най-едрото момче на игрището, ала в този миг сякаш се бе смалил. Глупавата усмивка изчезна от лицето му. Устните му трепереха. Смутено премигваше с очи. Цялото същество на хлапето се гърчеше, гърчеше се и моето сърце.
Един баща от отбора на „Касълтън“ шумно аплодираше. Смееше се и като събра длани около устата си, се провикна като в мегафон:
— Подай на високото момче от другия отбор! Той е най-добрият ни играч!
Уин тупна мъжа по рамото.
— Я млъквай!
Бащата обърна глава към него, видя снобските му дрехи, русата коса и изящните черти на лицето му. Бе на път да се ухили и да изругае в отговор, ала нещо в него — вероятно жизненоважният инстинкт на раболепието за продължение на вида — го накара да размисли. Той срещна леденосините очи на Уин, заби поглед в земята и изрече:
— Да, съжалявам, не беше на място.
Не чувах нищо. Не можех да помръдна. Седнах и се загледах в самодоволния треньор с козята брадичка. Кръвта шумеше в ушите ми.
Дочух сигнала за края на полувремето. Треньорът с щръкналата коса продължаваше да се смее и да клати удивено глава. Един от помощниците му се приближи до него и му стисна ръка. Няколко родители и зрители направиха същото.
— Трябва да потеглям — обади се Уин.
Не казах нищо.
— Да се навъртам ли наоколо? В случай на нужда?
— Не.
Уин отсечено кимна с глава и си тръгна. Не отделях поглед от треньора с щръкналата коса. Станах и се отправих надолу, като стъпвах върху клатушкащите се скамейки. Стъпките ми отекваха в салона като гръмотевици. Треньорът тръгна към вратата. Поех след него. Той се отправи към банята, усмихваше се досущ като идиот, какъвто безспорно беше. Зачаках пред вратата.
Когато той излезе, аз изрекох:
— Ти си бил голяма работа бе.
Върху ризата му бяха изписани думите: „Боби, треньор“. Той се спря и се вторачи в мен.
— Моля?
— Не е ли голяма работа да накараш едно десетгодишно хлапе да стреля в погрешния кош? — попитах аз. — Ами онова палаво подвикване: „Хей, хлапе, ще чакам пак да го направиш!“, след като го бе унижил? Ти си бил голяма работа бе, треньор Боби.
Треньорът присви очи. Отблизо беше едър и широкоплещест, имаше здрави ръце, яки пръсти и чело като на неандерталец. Познавах този тип хора. Кой не ги знае?
— Беше част от играта, приятел.
— Да се присмиваш на десетгодишно момче? Това ли наричаш ти „част от играта“?
— Да влезеш в мислите на противника. Да го накараш да направи погрешен ход.
Замълчах. Той ме преценяваше и реши, че, аха! — като нищо ще ме надвие. Здравеняци като треньора Боби винаги са сигурни, че могат да надвият всекиго. Аз само го бройках с очи.
— Проблем ли имаш? — попита той.
— Това са десетгодишни хлапета.
— Да, правилно, хлапета. Ами ти какъв си? Един от превзетите, докачливи татковци, дето си мислят, че на игрището всички са равни? Не бива да се нараняват ничии чувства, не бива да има победители и победени… хей! Може би не трябва да записваме и резултатите, а?
Приближи се помощник-треньорът на „Касълтън“. Носеше подобна като на Боби риза, на която бе извезано „Пат, помощник-треньор“.
— Боби? Второто полувреме започва всеки момент.
Направих крачка напред.
— Просто прекратете мача.
Както очаквах, треньорът Боби се ухили и попита:
— Или какво?
— Момчето е чувствително.
— Голям праз. Ако е толкова чувствителен, да не играе.