— А може би ти не трябва да си треньор?
Тогава помощник-треньорът Пат пристъпи напред. Погледна ме и на лицето му се разля онази усмивка, която толкова добре познавах.
— Я виж ти!
— Какво? — попита треньорът Боби.
— Не го ли позна?
— Кого?
— Майрън Болитар.
Наблюдавах как треньорът Боби напряга ум, за да си спомни току-що произнесеното име — сякаш на челото му имаше прозорче, през което се виждаше как топчето на мисълта му се търкаля по малките коридорчета и набира все по-голяма скорост. Когато то удари в целта и се укроти, треньорът Боби се ухили, от което козята му брадичка практически се разцепи в ъглите.
— Голямата суперзвезда — изрече той и направи движение с пръстите си във въздуха, като да изписва кавички. — Която не можа да го вкара на професионалите? Световноизвестното копеле?
— Същият — додаде помощник-треньорът Пат.
— Сега разбирам.
— Хей, треньор Боби — обърнах се към него аз.
— Какво?
— Остави хлапето на мира.
Той свъси вежди и рече:
— Не се забърквай с мен.
— Имаш право. Няма. Искам само да оставиш хлапето на мира.
— Няма начин, приятел.
Той се усмихна и се приближи.
— Това ли ти е проблемът?
— Да, при това е много голям.
— Какво ще кажеш да го дискутираме след мача? Само двамата?
Кръвта ми кипна.
— Предизвикваш ли ме?
— Аха. Освен ако не си страхопъзльо, разбира се. Страхопъзльо ли си?
— Не съм страхопъзльо — отвърнах.
Понякога съм доста находчив в острите отговори. Опитвам се да се държа на положение.
— Чака ме мач. Но после двамата с теб ще си поговорим. Схващаш ли?
— Схващам.
Ето пак. Много съм добър, казах ви. Треньорът Боби заби пръст в лицето ми. Идваше ми да го захапя — това винаги привлича вниманието.
— Мъртъв си, Болитар. Добре ли ме чу? Мъртвец си.
— Слепец ли? — попитах аз.
— Мъртвец.
— Ох, олекна ми. Защото ако ще съм слепец, няма да имам възможност да ти се любувам. Но като си помисля, ако ще съм мъртвец, пак няма да мога да ти се радвам.
Прозвуча сигналът. Помощник-треньорът Пат каза:
— Хайде, Боби.
— Мъртвец — за кой ли път произнесе Боби.
Сложих длан на ухото си, сякаш недочувам, и извиках:
— Какво?
Ала той вече се беше обърнал. Загледах се след него. Отдалечаваше се със самоуверена и бавна походка, с изправени рамене, размахал ръце малко по-широко, отколкото бе необходимо. Тъкмо се канех да изкрещя някоя глупост, когато усетих допира на нечия длан върху ръката ми. Извърнах се. Беше Али, майката на Джак.
— Какво стана? — попита тя.
Али имаше огромни зелени очи, а лицето й бе открито и умно. Не беше по силите ми да устоя на изражението й. Искаше ми се да я взема на ръце и да я покрия с целувки, но някой можеше да си рече, че не му е там мястото.
— Нищо — отвърнах аз.
— Как мина първото полувреме?
— Мисля, че загубихме с две точки.
— Джак вкара ли кош?
— Ами… като че ли не.
За миг Али спря погледа си върху лицето ми, където забеляза нещо и то не й хареса. Извърнах се встрани и се отправих обратно към скамейките. Седнах. Али се настани до мен. Играта бе навлязла в третата минута, когато Али попита отново:
— И така, какво се случи?
— Нищо.
Опитах се да се наместя на неудобното си място.
— Лъжец — каза Али.
— Следя играта.
— Лъжец.
Хвърлих поглед към нея, към красивото й открито лице, към луничките, които не биваше да са там, не и на възрастта, на която беше, но които я правеха дяволски привлекателна, и също забелязах нещо.
— И ти си доста разсеяна.
Не само днес, помислих си аз. През последните няколко седмици нещата между нас не вървяха много добре. Усещах, че Али е дистанцирана, че нещо я тревожи, но тя не казваше нищо. Тъй като самият аз имах доста работа, не настоявах да сподели тегобите си с мен.
Али продължи да се взира в игрището.
— Джак игра ли добре?
— Прекрасно — отвърнах аз и добавих: — В колко часа ти е полетът утре?
— В три.
— Ще те откарам до летището.
Ирин, дъщерята на Али, бе приета в Аризонския университет. Али, Ирин и Джак щяха да заминат, за да настанят първокурсничката.