— Няма нужда. Вече наех автомобил.
— Ще се радвам да ви откарам.
— Всичко е наред.
С тона си тя прекрати всякакви дискусии по въпроса. Опитах се да се съсредоточа в играта. Пулсът ми препускаше. Няколко минути по-късно Али попита:
— Защо зяпаш треньора на другия отбор?
— Какъв треньор?
— Онзи с боядисаната като в евтино предаване по някоя кабеларка коса и с окосменото в стил „Робин Худ“ лице.
— Чакам си бакшиша — отвърнах.
Тя понечи да се усмихне.
— Джак участваше ли активно в първото полувреме?
— Както обикновено — отвърнах.
Геймът свърши. „Касълтън“ победиха. Тълпата изригна в неистови овации. Треньорът на Джак, откъдето и да го погледнеш свестен тип, бе предпочел изобщо да не го включва във втората половина на играта. Али малко се разтревожи от този факт — обикновено треньорът даваше равен шанс на всеки — ала реши да го подмине.
Отборите се скупчиха в ъглите. Двамата с Али останахме да чакаме пред вратата на салона в училищния коридор. Не мина много време. Треньорът Боби се приближи до мен, походката му бе както преди, само че този път бе свил ръцете си в юмруци. С него имаше още трима, в това число и помощник-треньорът Пат — всичките бяха едри и яки, но не чак такива юначаги, за каквито се мислеха. Треньорът Боби се спря на около метър от нас. Тримата му придружители се разпръснаха, навиха ръкави и се загледаха в мен.
В първия миг никой не каза и дума. Само ме гледаха страшно.
— Този ли е моментът, в който се очаква да се напикая в гащите от страх? — попитах.
Треньорът Боби отново направи онова движение с пръста на ръката си.
— Знаеш ли къде е барът в „Ливингстън“?
— Разбира се — отвърнах.
— Довечера в десет. Зад паркинга.
— След вечерния ми час — забелязах аз. — Не си правя срещите по никое време. Първо вечерята. Може би ще ми донесете и цветя?
— Ако не се появиш — и той приближи пръста си до лицето ми, — ще намеря друг начин да поискам удовлетворение. Схващаш ли?
Не схванах, ала преди да успея да помоля да ми го разясни, той се отдалечи с тежка стъпка. Приятелчетата му го последваха. Обърнаха се назад. Помахах им с ръка за сбогом. Единият се загледа в мен по-дълго, отколкото изискваше приличието, и аз му изпратих въздушна целувка. Той тутакси извърна глава, сякаш му бях зашлевил плесница.
Въздушна целувка — любимият ми жест, когато изразявам неприязънта си към човешкия род.
Обърнах се към Али и щом зърнах лицето й, мислено изстенах: „Ох!“.
— Какво беше това, по дяволите?
— Преди да пристигнеш, нещо се случи по време на играта — обясних аз.
— Какво?
Разказах й.
— Значи си се скарал с треньора?
— Да.
— Защо? — попита тя.
— Как така защо?
— Влошил си положението. Не го ли виждаш, че е надут като пуяк? Децата ги разбират тези неща.
— Джак за малко да се разплаче.
— Аз ще се оправя с него. Нямам нужда от мъжкарските ти изблици.
— Не беше мъжкарски изблик. Исках да престане да се заяжда с Джак.
— Нищо чудно, че не взе участие във второто полувреме. Вероятно треньорът му е забелязал идиотското ти представление и е проявил достатъчно прозорливост да не разпалва огъня. Сега по-добре ли се чувстваш?
— Все още не — отвърнах аз. — Но когато довечера разбия мутрата му, и това ще стане.
— Не си го и помисляй.
— Нали го чу какво каза?
Али поклати глава.
— Не мога да повярвам. Какво, по дяволите, си направил?
— Застъпих се за Джак.
— Навлязъл си в чужда територия. Нямаш това право. Ти си…
Тутакси млъкна.
— Кажи го, Али.
Тя затвори очи.
— Права си. Аз не съм му баща.
— Не това щях да кажа.
Напротив, имаше предвид тъкмо това, ала карай да върви.
— Може и да не е моята територия, ако става въпрос за Джак, макар че не си съвсем права. Дори да бе обидил нечие друго хлапе, пак бих му се противопоставил.
— Защо?
— Защото не е прав.
— И кой си ти, та да го съдиш?
— Как да не го съдя? Има правилни неща, има и неправилни неща. Той постъпи неправилно.
— Той е едно арогантно прасе. Има такива хора. Това е животът. Джак го разбира или с възрастта и натрупания опит тепърва ще го разбере. Това също е част от пътя към зрелостта — да си нямаш работа с прасета. Не ти ли е ясно?