Замълчах.
— А ако синът ми се е чувствал тъй дълбоко наранен — просъска през зъби Али, — кой си ти, че да го пазиш в тайна? Дори попитах защо двамата сте разговаряли през полувремето, не помниш ли?
— Помня.
— Ти каза, че нямало нищо.
Продължавах да мълча.
— Какво си мислеше, Майрън? Че ще усмириш малката дама?
— Не беше така.
Али поклати глава и млъкна. Сякаш бе изпуснала всичкия си въздух.
— Какво? — попитах.
— Допуснах те твърде близо до него — заяви тя.
Сърцето ми се бе качило в гърлото.
— По дяволите — рече тя.
Аз чаках.
— Понякога си доста недосетлив за чудесния чувствителен мъж, какъвто си в действителност.
— Може би не трябваше да му искам сметка, така ли? Но ако беше чула как изкрещя на Джак да го направи отново, ако беше видяла физиономията на Джак…
— Нямам предвид това.
Спрях и се замислих.
— В такъв случай имаш право. Аз съм тъпак.
Висок съм метър и осемдесет и пет. Али е с трийсет сантиметра по-ниска. Бе застанала до мен и ме гледаше от долу нагоре.
— Не отивам в Аризона, само за да настаня Ирин. Това не е единствената причина за заминаването ми. Родителите ми живеят там. Неговите също.
Знаех какво искаше да каже — говореше за родителите на покойния си съпруг, за призрака, който бях свикнал да приемам и дори понякога да прегръщам. Този призрак никога не си отиваше. Не бях сигурен дали изобщо ще го направи, макар понякога искрено да го желаех, но това, разбира се, бе ужасно от моя страна.
— Те — имам предвид и бабите, и дядовците на децата — искат да се преместим да живеем там. За да са близо до внуците си. Като си помислиш, в желанието им има логика.
Кимнах с глава, защото не знаех какво друго да сторя.
— Джак и Ирин, пък и аз, имаме нужда от това.
— От какво?
— От семейство. Неговите родители имат нужда да участват в живота на Джак. Повече не могат да се справят със студения климат тук. Разбираш ли го?
— Разбира се.
Тонът ми изглеждаше смехотворен дори в собствените ми уши — сякаш не аз, а някой друг произнасяше думите.
— Родителите ми са намерили апартамент и искат да го видим — каза Али. — В същия блок, където е и техният.
— Апартаментите са хубаво нещо — задърдорих аз. — Лесни са за поддръжка. Плащаш си веднъж месечно и толкоз, нали?
Сега пък тя млъкна.
— Значи така — казах. — Да не увъртаме повече, какво означава това за нас двамата?
— Искаш ли да се преместиш в Скотсдейл? — попита тя.
Аз се поколебах.
Тя положи длан върху ръката ми.
— Погледни ме.
Погледнах я. И тогава Али каза нещо, което никога не съм очаквал:
— Не сме свързани завинаги, Майрън. И двамата го знаем.
Банда дечурлига прелетяха покрай нас. Едно от тях се блъсна в мен и каза:
— Извинете.
Някакъв рефер наду свирката си. Прозвуча сигнал.
— Мамо?
Джак, да е жив и здрав този малчуган, се появи иззад ъгъла. Двамата с Али се отърсихме от потискащия разговор и му се усмихнахме. Той не отвърна на усмивките ни. Обикновено ставаше така, че независимо колко ужасно се е представил на игрището, Джак се появяваше като новороден, усмихваше се и двамата радостно си плясвахме дланите за поздрав. Но не и днес.
— Хей, хлапе! — викнах аз, тъй като не знаех какво да кажа. Много пъти съм чувал как хората в подобно положение заявяват: „Браво, беше много добре!“, ала децата знаят, че това е лъжа, че ги гледат със снизхождение и от това нещата се влошават още повече.
Джак изтича към мен, обгърна кръста ми с ръце, зарови лице в гърдите ми и захлипа. Стоях и притисках главата му към себе си. Али ме наблюдаваше. Изражението й никак не ми се понрави.
— Денят беше тежък — казах. — На всички ни се случва. Не допускай да повлияе на самочувствието ти. Направи всичко, на което беше способен, повече не би могъл, нали?
После добавих нещо, което момчето не можеше да разбере, но си беше чиста истина:
— Тези мачове не са чак толкова важни.
Али постави ръце върху рамото на сина си. Той ме пусна, обърна се към нея, после отново зарови лице в мен.