Останахме така известно време, докато хлапето се успокои. Плеснах с ръце и се насилих да се усмихна.
— Някой да иска сладолед?
Джак бързо се съвзе:
— Аз!
— Днес не — възпротиви се Али. — Трябва да си приготвим багажа.
Джак се намуси.
— Може би някой друг път.
Очаквах Джак да отвърне: „Ооо, мамо!“, но изглежда и той бе доловил нещо в тона й. Наклони глава на една страна, после отново се обърна към мен, без да противоречи. Двамата докоснахме кокалчетата на пръстите си — така се поздравявахме при среща и раздяла, със свити в юмрук пръсти на едната ръка — и Джак се отправи към вратата.
Али ми направи знак с очи да погледна вдясно. Проследих погледа й и зърнах треньора Боби.
— Да не си посмял да се караш с него — каза тя.
— Той ме предизвика — възроптах аз.
— По-големият мъжкар отстъпва.
— Да, но във филмите. Там, където се носи вълшебен прах, където царстват великденските зайци и добрите феи. В реалния живот мъжът, който отстъпва, се смята за слабак.
— Направи го заради мен, става ли? Заради Джак. Довечера не ходи в онзи бар. Обещай ми.
— Но нали ми заяви, че ако не се появя, щял да получи удовлетворение по друг начин, нещо от този род.
— Надут пуяк — ето какво е той. Обещай ми.
Тя ме накара да я погледна в очите.
Поколебах се, но само за малко.
— Добре, няма да се появявам.
Тя тръгна да си ходи. Не ме удостои дори с целувка по бузата.
— Али?
— Какво?
Внезапно коридорът ми се стори доста пуст.
— Късаме ли?
— Искаш ли да живееш в Скотсдейл?
— В мига ли искаш отговор?
— Не. Но вече го знам. Ти също.
Трета глава
Не мога да кажа колко време бе минало. Навярно минута-две. После се отправих към автомобила си. Небето беше сиво. Ръмеше. Спрях за миг, затворих очи и вдигнах лице нагоре. Мислех си за Али. Мислех си за Териса в луксозния парижки хотел.
Наведох глава, направих още две крачки — и тъкмо тогава забелязах треньора Боби и приятелчетата му в шевролета.
Въздъхнах.
И четиримата бяха там: на волана седеше помощник-треньорът Пат, на мястото до него се бе настанил треньорът Боби, а другите двама се мъдреха на задната седалка. Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона за скоростна връзка веднъж. Уин вдигна още на първото позвъняване.
— Казвай — отсече той.
Винаги отговаряше по този начин на телефона, дори когато ясно виждаше изписан на екрана собствения ми номер — доста е досадно, така е.
— Ще направиш добре да се върнеш — уведомих го аз.
— О! — отговори Уин с щастливия глас на хлапе, което току-що е получило коледните си подаръци. — Добре, добре.
— След колко време ще си тук?
— Наблизо съм. Помислих си, че може да стане нещо подобно.
— Недей да стреляш по никого — посъветвах го аз.
— Да, мамо.
Автомобилът ми бе паркиран в задната част на паркинга. Шевролетът бавно се приближи. Дъждът леко се усили. Чудех се какъв ли е планът им — несъмнено са замислили нещо, прилягащо на недоразвитите им мозъци — и реших да действам според ситуацията.
Ягуарът на Уин се показа и спря на разстояние от мен. Аз карам форд таунус. Уин никак не харесва колата ми. За нищо на света не би се возил в нея. Извадих ключовете и натиснах дистанционното. Колата тихо изпиука и се отключи. Вмъкнах се вътре. Тогава шевролетът се раздвижи. Тръгна с голяма скорост и спря точно зад таунуса. Блокираха ме. Първи навън изхвърча треньорът Боби, като поглаждаше козята си брадичка с ръка. Двамината дебелаци го последваха.
Въздъхнах и докато се приближаваха, ги загледах в огледалото за обратно виждане.
— Какво обичате? — попитах ги аз.
— Чухме, че гаджето те е зарязало — отвърна той.
— Невъзпитано е да се подслушват чужди разговори, треньор Боби.
— Помислих си, че може да промениш решението си и да не се появиш. Затова смятам да разрешим спора си още сега. На място.
Треньорът Боби наведе главата си и лицето му се озова току пред моето.
— Освен ако не си страхопъзльо.
Попитах го:
— За обяд си ял риба тон, нали?
Уин спря ягуара си точно до шевролета. Треньорът Боби отстъпи крачка назад и присви очи. Уин излезе от колата. Четиримата го погледнаха и свъсиха вежди.