Сарийя поклати глава.
— Не си каза името. Обади се в управлението от обществен телефон и каза, че го открил, като излязъл сутринта на риба.
— Сигурен ли си, че е било от обществен телефон?
— Напълно. Прекъсна насред изречението, като че ли му бяха свършили парите.
Халифа замълча, помисли малко, след това вдигна глава и кимна към няколкото дървета на петдесетина метра от тях, зад които се виждаше покривът на някаква къща. Тънкият черен телефонен кабел под стряхата се виждаше ясно. Сарийя вдигна вежди.
— Е?
— Най-близкият обществен телефон е на два километра оттук, в града. Защо просто не е звъннал от къщата?
Предполагам, че се е паникьосал. Реката не изхвърля всеки ден трупове.
— Точно така. Затова е логично да съобщи възможно най-бързо. Освен това защо не си е казал името? Знаеш какви са местните хора. Умират да се видят по телевизията.
— Мислите, че знае нещо ли?
Халифа сви рамене.
— Просто е странно. Сякаш не е искал никой да разбере, че той е открил тялото. Сякаш се е изплашил.
Една чапла изхвърча шумно от тръстиката, издигна се тромаво във въздуха и полетя надолу по течението. Халифа я проследи с очи, след което тръсна глава и погледна отново трупа. Бръкна в джобовете на панталона му и извади джобно ножче, евтина запалка и сгънато парче подгизнала хартия. Постави го върху гърба на трупа и го разтвори внимателно.
— Билет за влак — каза и се наведе, за да погледне отблизо размазаните букви. — За връщане до Кайро. Отпреди четири дни.
Сарийя му подаде найлоново пликче за веществени доказателства и инспекторът пусна вътре предметите.
— Я ми помогни.
Клекнаха до тялото, подхванаха го отдолу и го обърнаха по гръб. Калта жвакаше под обувките им. В момента, в който видя лицето му, Сарийя се отдръпна и повърна неудържимо.
— Аллах у акбар — задави се сержантът. — Всемогъщи боже!
Халифа прехапа устни и се насили да погледне трупа. Беше виждал много трупове, разбира се, но нито един така жестоко обезобразен като този. Дори под маската от кал се виждаше, че от лицето не е останало почти нищо. Лявата очна кухина беше празна, а носът представляваше накълцани ивици плът и хрущяли. Гледа го доста време — опитваше се да го свърже с нещо, което някога е било живо. След това се изправи, отиде при Сарийя и сложи ръка на рамото му.
— Добре ли си?
Сарийя кимна, запуши с пръст едната си ноздра и се изсекна на пясъка.
— Какво е станало?
— Не знам. Може, както казваш, да е витло на лодка, въпреки че не виждам как витлото ще му извади окото и ще причини точно такива рани.
— Да не искате да кажете, че някой е направил всичко това нарочно?
— Нищо не искам да кажа. Казвам само, че витлото няма да го накълца така. Погледни как кожата е… — Забеляза, че помощникът му отново се кани да повърне, и спря насред изречението, за да не го разстройва повече. — Е, ще видим какво ще каже патологът.
Запали две цигари и подаде едната на Сарийя, който дръпна дълбоко веднъж, хвърли я на земята и се отдалечи, за да повърне пак. Халифа се обърна, отиде до водата и се загледа в отсрещния бряг. Покрай брега се поклащаха множество корабчета, а в далечината, едва видим, се издигаше първият пилон на храма в Карнак. Една фелука мина пред погледа му. Огромното й триъгълно платно проряза небето като бръснач. Ток хвърли цигарата си във водата и въздъхна. Подозираше, че ще мине доста време преди да има възможност да се захване отново с шадравана си.
Докато инспектор Халифа стоеше до реката, група туристи, яхнали магарета, пътуваше към хълмовете зад него. Бяха двайсет души, повечето американци, водени от едно египетско момче и още едно в края на групата, за да е сигурно, че никой няма да се загуби. Някои от туристите се бяха вкопчили нервно в седлата и гримасничеха при всяка неравност на пътя. Стръмната пътека ги плашеше. Една от жените — дебела, с изгорели от слънцето рамене — определено не се наслаждаваше на изживяването.
— Никой не каза, че ще е толкова стръмно — мърмореше тя на висок глас. — Казаха, че щяло да е лесно. Божичко!
Другите обаче не изглеждаха чак толкова притеснени и въртяха глави на всички страни, за да не изпуснат нещо от величествената гледка. Слънцето беше високо в небето и равнината отдолу се мержелееше в нажежения въздух. В далечината се виждаше синята лента на Нил, зад него сградите на източен Луксор, а зад тях планини и пустиня, едва загатнати на фона на бяло-синьото небе. Гидът от време на време спираше и сочеше забележителностите отдолу: колосите на Мемнон, които изглеждаха дребни като играчки от това разстояние; руините на Рамзейона; огромната сграда на погребалния храм на Рамзес III в Мединет Хабу. По-малко нервните щракаха с фотоапаратите си. Ако не се броеше хрущенето на чакъла под копитата на магаретата и мрънкането на туристката с изгорелите рамене, групата се изкачваше в пълна тишина, онемяла от величието на гледката.