Джемал тракаше със зърната на броеницата си; звукът така се усилваше и изостряше от тишината на пустинята, че изпълваше въздуха.
— Как сме с времето, Криспин? — попита Скуайърс.
Оутс си погледна часовника.
— Двайсет минути.
— Значи най-малкото, което можем да предложим на нашите приятели, е поне обяснение какво все пак стана, нали така?
Той пъхна ръце в джобовете си и отиде до ръба на кратера. Долу тялото на Саиф ал-Таар лежеше оплетено във филигран от ръце и крака.
— Всичко е започнало, предполагам, от един младеж на име Али Халифа. — Той погледа още малко тялото и се обърна. — Да, инспекторе, знаем, че ви е брат. Моите съболезнования, наистина. Сигурно не ви е било лесно, такъв съвестен гражданин като вас да е брат на най-издирвания терорист в Египет.
Халифа не каза нищо, само изгледа Скуайърс. Някъде откъм лагера се чу гръм — експлодира поредният варел с нафта.
— Попадна за пръв път в полезрението ни в средата на осемдесетте. Преди това се беше присъединявал към какви ли не второстепенни фундаменталистки групировки, но нищо, което да буди особена тревога. През 1987 година обаче се отдели, нарече се Саиф ал-Таар и образува нова организация. Започна да избива граждани на чужди държави. Онова, което дотогава беше вътрешен въпрос, изведнъж се превърна в международен. Аз се оказах замесен от страна на правителството на Нейно величество; Маси, когото видяхте преди малко, действа от страна на американците.
Групите войници бяха започнали да събират телата и да ги подреждат покрай изкопа. Тара ги наблюдаваше и й се струваше, че гласът на Скуайърс идва някъде отдалеч. С периферното си зрение забеляза, че Даниел гледа останките от армията с безизразно лице, все още стиснал автомата в ръка.
— Направихме всичко възможно, за да го хванем — продължи Скуайърс, — но той беше умен. Непрекъснато ни изпреварваше с по една крачка. Почти успяхме през 96-а в една засада в Асют, но той пак ни се изплъзна и избяга в Судан. След това беше невъзможно. Хванахме много негови последователи, но това не означаваше нищо, докато лидерът им продължаваше да е на свобода. И докато стоеше вън от Египет, нямахме никакъв шанс да го заловим.
— И затова му поставихте капан, който да го примами — каза Халифа.
— Ами — усмихна се Скуайърс — той капанът всъщност сам се постави. Ние просто добавихме определени детайли.
Извади от джоба си кърпичка и започна да бърше стъклата на очилата си. Броеницата на Джемал тракаше по-бързо.
— Кризата дойде преди около година, когато Саиф ал-Таар едва не уби американския посланик. Това наистина предизвика буря. Бе ни оказан изключителен натиск да го заловим. Обсъждаха се какви ли не невероятни планове. Дори ограничен ядрен удар срещу Судан. Тогава обаче доктор Кейди направи удивителното си откритие и започнахме да мислим в съвсем: друга насока.
Някъде далеч се чу писък, последван от изстрели.
— Наблюдавахме Кейди известно време — обясни Джемал.
— Работеше близо до либийската граница и искахме да сме сигурни, че няма да направи нещо, с което да компрометира националната сигурност. Един ден прихванахме негово писмо, изпратено от Сива. Вътре имаше снимки: тяло, оръжия, дрехи. Имаше и бележка. Само от едно изречение. „Изгубената армия вече не е изгубена.“
— Отначало не оценихме потенциала на находката — каза Скуайърс. — Криспин беше този, който ни отвори очите за възможностите. Какво каза ти тогава, приятелю?
— Че е много добре, дето Саиф ал-Таар не я е открил, защото щеше да стане достатъчно богат да си купи сам армия.
— Оутс се усмихна доволен от себе си.
Това беше искрата. Помислихме си: ами какво щеше да стане, ако Саиф ал-Таар я беше намерил? Находка от невероятен мащаб. Пълна финансова независимост. Пълно решение на проблемите му с финансирането. Подарък от бога. И той сто процента щеше да иска да я види с очите си. Малко вероятно щеше да е човек като него толкова обсебен от историята да стои в Судан, докато неговите хора разкопават откритие от такава величина. О, не, щеше да се върне. И когато се върнеше…
Той вдигна очилата си до устата, дъхна на всяко стъкло и бавно прокара кърпичката. Труповете покрай изкопа се множаха, подредени като черни плочки от домино.
— Свързахме се с Кейди и го помолихме за съдействие — продължи Скуайърс, — но той ни отказа категорично и в крайна сметка не ни остави друг избор освен… да го отстраним от уравнението. Неприятно, но залозите бяха прекалено големи, за да позволим един човек да ни попречи.