Тара го гледаше и клатеше глава със смесица от ужас и неверие. Англичанинът не даваше вид да е забелязал изражението й. Вдигна очилата си, огледа ги и възобнови лъскането.
— След това възникна проблемът как да отведем Саиф ал-Таар до армията, без всъщност да заподозре, че го водим. Това беше ключът: той трябваше да повярва, че сам е направил откритието. Ако дори за миг му хрумнеше, че армията е компрометирана по какъвто и да било начин, нямаше да я докосне.
— Но защо сте си създали всичките тези проблеми с гробницата? — попита Халифа. — Защо просто не внедрихте в организацията му човек, който да заяви, че знае къде е армията?
— Защото нямаше да повярва — отвърна Скуайърс. — Това не са хълмовете на Тива, където всеки ден някой се спъва в нова находка. Това е в сърцето на нищото. Немислимо е някой просто така да намери армията.
— Кейди я е намерил.
— Но Кейди беше професионален археолог. Хората на Саиф ал-Таар са фелахи и селяни. Нямат работа тук. Просто нямаше да е достоверно.
— Докато гробницата на някой от армията щеше да е, така ли?
— Колкото и да е странно, да. Беше толкова необичайна, че просто трябваше да е истинска. Саиф ал-Таар щеше да се усъмни, естествено. Кой не би се усъмнил? Но не толкова, колкото ако някой беше казал, че сам е намерил армията.
Той довърши полирането с едно последно артистично погалване и върна кърпичката в джоба си. Халифа измъкна цигарите си и извади една. Наблизо имаше един горящ сандък и той отиде и поднесе цигарата към пламтящото дърво.
— Наистина ми е неприятно, като ви гледам да си палите така цигарата, приятелю — каза Скуайърс.
Халифа сви рамене.
— Дравич ми взе запалката.
— Колко неразумно от негова страна. — Скуайърс се обърна към Джемал. — Бъди така добър и заеми на инспектора кутийка кибрит, ако обичаш.
Египтянинът извади от джоба си кибрит и го хвърли.
— Някой да е виждал нашия приятел Дравич, между другото? — попита Скуайърс. — Той пак показа забележителните си способности в покриването.
Тара продължаваше да се взира в редицата тела в черни роби.
— Мъртъв е — каза с незаинтересован кух глас. — От другата страна на дюната. Подвижни пясъци.
Настъпи кратка пауза, след което Скуайърс се усмихна.
— Е, значи ни остава един проблем по-малко. — Той извади поредния бонбон от джоба си и започна да шумоли с опаковката. — Та докъде бях стигнал?
— До гробницата — каза Халифа.
— А, да, гробницата. Ами, нея нямаше как да си я изсмучем от пръстите. Щеше да е абсолютно непрактично. За щастие разполагахме с една съществуваща, която отговаряше идеално на целта. От подходящия период и с подходяща конструкция. Празна. Недекорирана. И, най-важното, неизвестна на никого, освен на шепа специалисти по некрополите в Тива. Хората на Саиф ал-Таар определено не бяха чували за нея, което, сигурен съм, ще одобрите, беше от жизнено значение за целия план.
Целофанът на бонбона беше залепнал и затова той спря за малко и го отлепи.
— Но дори с тази готова гробница ни отне почти година да свършим работата. — Той въздъхна. — Ако кажа, че процесът беше мъчителен, няма дори да се доближа до истината. Украсата трябваше да се създаде от нулата, след което трябваше да се състари по химически път така, че да изглежда на две хиляди и петстотин години. И, разбира се, всичко това трябваше да се направи в условията на пълна секретност. Вярвайте ми, операцията беше мащабна. Имаше моменти, когато ми се струваше, че никога няма да приключи.
Накрая той успя да освободи бонбона от целофана, лапна го, смачка обвивката на топче, пъхна го в джоба си и продължи:
— Но най-накрая стигнахме и дотам. Украсата беше завършена и гробницата беше заредена с подборка от погребални предмети от складовете на музеите в Луксор и Кайро, както и с няколко от самата армия. Оставаше ни само да подхвърлим един на някой от информаторите на Саиф ал-Таар и да чакаме хората му да дешифрират надписа.
— Само че някой се е озовал там преди това — каза Халифа.
— Единственото, което не очаквахме. — Скуайърс поклати глава. — Шанс едно на милион. Едно на десет милиона. Но дори тогава не беше нужно бедствието да е пълно. Можеха просто да изнесат няколко предмета и да оставят украсата цяла. Но както се стекоха нещата, откраднаха единственото парче от текста, което имаше истинско значение, и затова хората на Саиф ал-Таар намериха една, поне от наша гледна точка, абсолютно непотребна гробница. Голяма беда.