— Кога? — успя да прошепне Тара.
— Кога се забърках ли? — Той сви рамене. — Преди около година. — Дойдоха при мен, казаха ми за армията — че искали да примамят с нея Саиф ал-Таар да се върне в Египет. Казаха, че ако им помогна, ще мога отново да копая в долината. Не бях копал вече шест месеца. Бях готов да направя всичко. Всичко.
По лицето му премина моментен спазъм, сякаш една част от него се отвращаваше от онова, което говореше. Но изчезна почти мигновено и студенината се върна. Даниел се наведе и вдигна един кинжал, същия, с който Халифа се беше бил преди малко, и почна да го върти в ръцете си.
— Моя беше идеята за войник, оцелял от бедствието. Спомних си драсканицата на Димакос в КУ9 и създадох история около него. Знаех горе на хълмовете една съществуваща гробница, която подхождаше почти идеално. Свърших сам цялата работа. По малко всеки ден и покрих стените. — Той се усмихна. — Бях щастлив, по някакъв особен начин. Да съм сам там долу. Да рисувам по стените, да създавам текста, да градя историята. Истински щастлив. И крайният резултат… Дори аз се изненадах. Помня как в деня, когато свърших, просто седях, гледах и си мислех, че това е шедьовър. Шибан шедьовър. Макар сега да разбирам, че е бил малко по-добър, отколкото е трябвало. А трябваше да забележа, че и шабтите не са от когато трябва. Тъпо от моя страна. Безотговорно. — Той погледна Халифа, който отвърна на погледа му с безизразно лице.
— Имаше един кинжал — каза детективът.
— А, значи сте го видели? — Даниел се ухили. — Не можах да устоя. Кожената ивица се беше разхлабила и аз я размотах и надрасках на метала с гръцки букви Димакос, син на Менендес. Всъщност реших да се позабавлявам. Малко допълнителна автентичност.
Халифа дръпна от цигарата си и поклати съжалително глава. Настъпи продължително мълчание.
— Само това се очакваше от мен — каза накрая Даниел. — Да създам гробницата. Но след това изчезна парче от текста и ти се появи на сцената, и те разбраха, че се познаваме.
Накараха ме да се свържа с теб и да те държа под око. Не ми беше приятно, но какво можех да направя? Ставаше въпрос за концесията ми. И, честно казано, исках да разбера какво се е объркало толкова, колкото и те. В крайна сметка гробницата беше мое творение. Бях… изцяло замесен във всичко. Затова оставих бележката в апартамента на баща ти, понеже знаех, че ще познаеш почерка ми.
По страните на Тара се стичаха сълзи. Чувстваше се все едно някой е разкъсал дрехите й, смъкнал е и кожата й, и я е оставил гола и всички виждат какво има в нея. Обгърна раменете си с ръце.
— Ако просто им беше дала парчето в Сакара, всичко щеше да е наред — каза той. — Опитах се да ти кажа. Но ти не искаше да слушаш. А след това… — Той вдигна безпомощно ръце.
Сълзите на Тара се стичаха по-бързо. Лицето й изглеждаше счупено и разкривено, сякаш някой го беше натрошил на парчета и ги беше събрал неправилно.
— Значи си знаел за. Самали? — Гласът й беше дрезгав.
Даниел кимна.
— Веднага щом разбрах за кое парче става дума, звъннах на Скуайърс. От зоологическата градина, когато ти казах, че се обаждам в хотела си. Той ми каза какво да направя.
— И отиването в Луксор. Разходката до хълмовете. Знаел си, че Дравич ще е там? Че ще ни залови?
— Какво да направя? Трябваше да им го върна. Това беше единственият начин.
Изведнъж гласът на баща й отекна от миналото в съзнанието й: „Имам чувството, че би си отрязал дясната ръка, ако това ще допринесе за повече знания по темата. Или нечия друга ръка, в този ред на мисли. Той е фанатик.“
— Защо просто не ми каза? — попита тя задавено.
Той клекна и много внимателно остави кинжала на земята.
Опитах се. Когато стояхме на върха на Куирн. Помниш ли? Но когато се стигна до това, не можах. Бях затънал прекалено дълбоко.
Той я погледна и в очите му за миг се мярна нещо, наподобяващо искрена тъга.
— Никога не съм искал да ти сторя нищо лошо, Тара. — В гласа му се прокрадна мъничко топлота. — Като видяхме Дравич горе на хълмовете… дори тогава не исках. Знаех, че са оставили някого да наблюдава гробницата и че ако слезем, ще ни заловят. Затова се опитах да отида сам и да те оставя. Но ти не пожела. Настоя да дойдеш.