Тя постоя наведена още малко — кашляше, давеше се и дишаше, а после изтри уста с ръкава на ризата си, обърна се, седна и погледна Халифа, който клечеше на метър от нея. Той й кимна, тя му кимна в отговор, двамата се усмихнаха и обърнаха глави към долината отдолу.
Армията беше изчезнала. Всичко беше изчезнало. Нямаше палатки, нямаше хеликоптери, нямаше трупове. Нищо. Всичко беше погребано под гладкия юрган на току-що падналия пясък, сякаш никога не беше съществувало. Само пирамидалната скала беше останала, огромна и безмълвна, пробождаща бледото утринно небе, заобиколена отново от девствената пустиня. Халифа си помисли, че изглежда малко като доволна, сякаш беше станала свидетел на велика драма и беше удовлетворена от развръзката й.
Поседяха малко в тишина, гледаха пустинята, опитваха се да проумеят всичко, което беше станало, и тогава Халифа заговори.
— Мобилният телефон?
Тя опипа джобовете си, но те бяха празни.
— Сигурно е паднал някъде.
— ГПС устройството?
— Беше у Даниел.
Той кимна и полегна върху билото на дюната.
— Тогава се опасявам, че имаме проблем с прибирането.
— Колко сме далеч?
— Не много. На около сто и двайсет километра от най-близкото населено място. — Но нямам представа за посоката. Половин градус грешка и можем да вървим чак до Судан.
— Димакос го е направил.
— Само във въображението на доктор Ласаж.
— Разбира се. — Тя се усмихна. — Бях забравила.
Той опипа джобовете си и извади цигарите. Протегна ги към Тара.
— Предполагам не ви се намират кубчета лед, нали? — попита тя.
— Кубчета лед ли?
— Опитвам се да откажа, цигарите и всеки път, като ми се допуши, смуча кубче лед.
— А, ясно. Не, боя се, че нямам никакви ледени кубчета.
— Тогава ще си взема цигара.
Тя извади една, а Халифа се наведе и й я запали.
— Дължа сто лири на най-добрата си приятелка — каза тя, затвори очи и дръпна дълбоко. — Бяхме се хванали на бас да издържа една година, без да пуша. Издържах единайсет месеца и две седмици.
— Впечатляващо — каза Халифа. — Аз пък пуша по кутия на ден от петнайсетгодишен.
— Господи, ще се убиете!
Двамата се спогледаха и се разсмяха.
— Смятам, че оттук нататък няма никакво значение колко цигари ще изпуша — каза Халифа.
— Значи смятате, че нямаме никакви шансове, така ли?
— Да.
— Стори ми се, че казахте нещо от рода на никога да не се отчайваме.
— Казах го. Но в този случай не виждам друга възможност.
Разсмяха се отново — искрено, не насила. Тара дръпна дълбоко още веднъж от цигарата. Никога не си беше представяла, че ще вкуси нещо толкова приятно.
— Знаете ли, може да е смешно — каза тя, — но всъщност съм щастлива. Ще умра от жажда насред пустинята и въпреки това ми се иска да се смея. Все едно…
— Ви е паднал камък от сърцето — довърши Халифа.
— Точно. Чувствам се пречистена. Свободна. Все едно животът ми си е мой отново.
— Разбирам. И аз се чувствам така. Миналото е уредено и забравено. Можем да гледаме напред.
— Колкото и да е наблизо.
— Да — съгласи се той. — Съвсем наблизо е. Но поне е напред. — Той дръпна дълбоко от цигарата си. — Ще ми е мъчно за жена ми и децата.
Двамата се загледаха в пустинята. Мълчаха и пушеха. Слънцето се издигна бавно и въздухът затрептя. Докъдето им стигаше погледът, се диплеха дюни. Беше им странно, че само допреди минути светът се въртеше бясно. Сега всичко изглеждаше толкова умиротворено и подредено. „Красиво е — помисли си Тара. — Плавната симетрия на пейзажа, променящият се цвят на пясъка.“ Преди беше гледала на пустинята като на свой затвор. Сега, въпреки че щеше да умре тук, се чувстваше като някакво странно цяло с нея.
Допуши цигарата си и хвърли фаса. Никотинът беше замаял главата й и затова, когато погледна надолу, й се стори, че пясъкът се клати. Или поне малка част от него се клатеше, близо до основата на голямата скала. Тя пое дълбоко въздух няколко пъти, затвори очи и погледна отново. Клатенето си беше там, по-скоро нещо като мехур, сякаш пустинята също се опитваше да си поеме въздух. Бутна Халифа и посочи натам. Той се намръщи и скочи на крака. Тя направи същото.
— Какво е това? — попита Тара.
— Не знам. Много е странно. Все едно ври вода.
— Да не е от жегата?