Този тефиш каза и посочи една голяма жълта сграда от дясната страна. — Главен офис на Сакара. Аз спра тук. Бейт Мъдрей, къща на ваш баща, малко по-натам. Ако има проблем, елате тук.
Той слезе от колата, каза нещо на шофьора, таксито потегли, измина два километра и спря пред ниска едноетажна сграда на самия ръб на склона.
— Бейт Мъдрей — каза шофьорът.
Сградата беше ниска, порутена и боядисана в розово. Обграждаше от три страни вътрешен двор, в който се издигаше голямо дървено-въжено археоложко сито. В единия край на сградата се издигаше паянтова дървена кула с резервоар за вода на върха, в другия й край имаше куп дървени сандъци, край които спеше мърляв пес. Всички прозорци бяха затворени и капаците бяха спуснати. Наоколо нямаше жива душа.
Шофьорът каза, че ще изчака, защото ако баща й го нямало, можел да я върне в Кайро, където знаел много добри хотели. Тя отклони предложението, взе си сака от багажника, плати и закрачи към постройката. Таксито обърна и изчезна сред облак прах.
Тя прекоси двора и забеляза нещо като редица боядисани каменни блокове под един брезентов навес в ъгъла. Почука на предната врата. Никакъв отговор. Натисна бравата. Заключено.
— Татко! — извика. — Аз съм. Тара.
Нищо.
Заобиколи къщата. От задната страна по протежение на цялата постройка имаше сенчеста тераса със саксии с прашни мушката, кактуси, няколко гърчави лимона и пейки от бетон. Гледката на изток към зелената долина на Нил беше великолепна, но тя дори не я забелязваше. Свали слънчевите си очила, приближи се до един от затворените прозорци и надникна между лющещите се летви. Вътре беше тъмно и освен ъгъла на една маса с книги по нея не се виждаше нищо. Отиде до друг прозорец малко по-нататък, през който видя легло, под което бяха напъхани износени пустинни ботуши. Върна се пред къщата и отново задумка по вратата. Пак нищо. Излезе на пътя, постоя малко, огледа се наляво и надясно, върна се на терасата и седна на една от бетонните пейки.
Вече се тревожеше сериозно. Баща й я беше изоставял много пъти — толкова много, че не помнеше броя им — но тя усещаше, че този път става нещо различно. Да не беше болен или пострадал при злополука? В главата й започнаха да се редят най-различни сценарии, кой от кой по-неприятни. Изправи се и задумка с юмрук по кепенците, повече от отчаяние, отколкото с някаква надежда.
— Къде си, татко? — измърмори на себе си. — Къде си, мамка ти мръсна?
Вися пред къщата почти два часа, крачи по терасата, наднича през кепенците, чука още много пъти на вратата, с капки пот на челото и натежали от умора клепачи. Накрая няколко деца от селото отдолу я забелязаха и се изкатериха по прашния склон зад къщата с крясъци „Шарена химикалка! Шарена химикалка!“ Тя извади няколко химикалки от чантата си, раздаде им ги и попита дали не са виждали висок мъж с бяла коса. Те изобщо не разбраха какво им говори и тъй като вече бяха взели химикалките, изчезнаха надолу по насипа и я оставиха сама с мухите, жегата и безмълвната заключена къща.
Най-накрая, когато слънцето беше в зенита си, а тя беше толкова уморена, че едвам си държеше очите отворени, реши да потърси Хасан, мъжа, с когото се беше запознала сутринта. Знаеше, че ако му се е наложило да закъснее по някаква причина, баща й ще й се ядоса много, задето е вдигнала шум, но вече така се беше разтревожила, че изобщо не я беше грижа. Надраска с единствената й останала химикалка бележка какво е правила и я закрепи на входната врата. След това пое по прашния път към далечното възвишение на стъпаловидната пирамида. Слънцето припичаше жестоко, не се чуваше нищо друго освен хрущенето на пясъка под подметките й и жуженето на някоя случайна муха.
Крачеше вече пет минути с наведена глава, когато някакъв моментен блясък вдясно привлече вниманието й. Спря, вдигна ръка над очите си и погледна натам. Там имаше някой, на двеста метра в пустинята, застанал върху едно пясъчно възвишение. Беше прекалено далеч и слънцето грееше твърде ярко, за да различи някакви подробности, освен че е изключително висок и облечен в бяло. Зърна още едно проблясване и осъзна, че сигурно я наблюдава с бинокъл и слънцето се отразява от лещите му.
Обърна се, защото предположи, че е разглеждащ руините турист. След това обаче й хрумна, че може да е археолог, който да познава баща й. Обърна се отново с намерението да го извика, но той беше изчезнал, който и да беше. Тя се взря внимателно в еднообразния пейзаж от пясъци и камъни, но там нямаше никого. Постоя още малко и продължи, без да е сигурна дали изобщо е видяла нещо, или умората и тревогите са я накарали да халюцинира. Виеше й се свят и главата й кънтеше. Съжали, че не се е сетила да си вземе вода.