Али беше с шест години по-голям от него, силен и умен, и безстрашен. Халифа го обожаваше и го следваше навсякъде, подражаваше на походката му и на всичко, което вършеше. И до ден-днешен, когато беше ядосан, изсумтяваше под нос едно „Даммит!“3, дума, която беше научил от брат си, който пък я беше научил от някакъв британски турист.
След смъртта на баща им Али удържа на думата си и започна работа, за да изхранва семейството. Намери си работа при един собственик на камили, ринеше торта, поправяше седлата и водеше камилите до платото, за да ги яздят туристите. На Халифа му беше позволено да му помага в неделя. Не и обаче през седмицата. Беше се молил на колене на брат си да започне работа при него, но Али беше настоял да продължи учението си.
— Учи, Юсуф — говореше му непрекъснато. — Пълни мозъка си. Прави това, което аз не мога. Накарай ме да се гордея с теб.
Едва след години беше разбрал, че всеки ден, освен че им беше купувал храна и дрехи и беше плащал наема, Али беше заделял по малко от оскъдната си плата, за да може, когато му дойде времето, Халифа да си позволи да учи в университет. Дължеше толкова много на брат си. Всичко. Затова беше кръстил първородния си син на него — за да покаже, че признава дълга си.
Синът му обаче така и не беше виждал чичо си и никога нямаше да го види. Али си беше отишъл завинаги. Колко му липсваше! Колко копнееше нещата да се бяха развили другояче.
Той поклати глава и се върна към работата. Намираше се в облицованото с бял фаянс помещение в подземието на луксорската окръжна болница и на металната маса пред него лежеше без дрехи тялото, което бяха открили тази сутрин. Над главата му бучеше вентилатор; единствената тръба на луминесцентната лампа не затопляше по никакъв начин студената стерилна атмосфера. Доктор Ануар, местният патолог, се беше навел над тялото и го опипваше с облечени в латексови ръкавици ръце.
— Много любопитно — мърмореше. — Досега не съм виждал такова нещо. Много любопитно.
Бяха фотографирали трупа на мястото, където го беше изхвърлила реката, след което го бяха сложили в медицински чувал с цип и го бяха докарали с лодка до Луксор. Преди същинската аутопсия трябваше да се изпише доста хартия и следобедът вече преваляше. Халифа беше изпратил Сарийя да проучи всички доклади за изчезнали лица в радиус от трийсет километра, за да спести на помощника си неприятното задължение да присъства на аутопсията. На самия него вече на няколко пъти му се повдига. Отчаяно копнееше да запали цигара и непрекъснато посягаше инстинктивно към джоба си за пакета „Клеопатра“, но не го вадеше. Доктор Ануар беше известен със стриктното си отношение спрямо пушенето в моргата.
— Е, какво можеш да ми кажеш? — попита Халифа. Беше се подпрял на бялата фаянсова стена и пръстите му въртяха едно копче на ризата.
— Ами… — Ануар замълча, все едно мисли усилено. — Определено е мъртъв. — Докторът се изкикоти и потърка одобрително шкембето си. Безвкусните му шеги бяха също толкова известни, колкото и неприязънта му към пушенето. — Извинявам се — продължи той. — За изключително безвкусната шега.
Не можа да сдържи още едно подхилване, но след това физиономията му се изопна и гласът му стана сериозен.
— Какво точно искаш да знаеш?
— Възраст?
— Трудно е да се прецени, но бих казал, че е към трийсетте, а може и малко по-възрастен.
— Време на смъртта?
— Преди около осемнайсет часа. Може да са и двайсет. Максимум двайсет и четири.
— И през цялото това време е бил във водата?
— Бих казал да. Да.
— Според теб какво разстояние може да е преплавал за двайсет и четири часа, как мислиш?
— Нямам представа. Интересувам се от трупове, а не от реки.
Халифа се усмихна.
— Добре. Причина за смъртта?
— Струва ми се, че е очевидна — каза Ануар и погледна обезобразеното лице. Беше почистено от калта и изглеждаше още по-гротескно от момента, в който Халифа го беше видял за пръв път. Приличаше на зле транжирано парче месо. По тялото също имаше множество разкъсвания — по ръцете и раменете, по корема, по хълбоците. Имаше дори една малка червена рана в скротума, която Ануар беше посочил с особено задоволство. Халифа си помисли, че Ануар понякога влага твърде много ентусиазъм в работата си.
— Имах предвид…
— Да, да, знам — отвърна патологът. — Шегувам се. Искаш да знаеш какво е предизвикало раните.