Халифа му благодари, излезе в коридора и извади цигарите си. Гласът на Ануар се разнесе зад гърба му.
— И да не си посмял да пушиш, докато не излезеш от болницата!
8
Кайро
— Той мразеше миризмата на пури — каза Тара.
Служителят от посолството вдигна поглед към нея.
— Извинете?
— Пурите. Баща ми не понасяше миризмата на пури. Както и всякакво пушене, ако трябва да съм точна. Казваше, че това било отвратителен навик. Като четенето на „Гардиън“.
— А — озадачено отвърна чиновникът. — Ясно.
— Като влязохме в къщата, миришеше. В първия момент не можах да го определя точно. След това се досетих, че мирише на пури.
Служителят, младши аташе Криспин Оутс, обърна поглед към пътя и свирна шумно с клаксона на някакъв камион отпред.
— Това според вас важно ли е?
— Вече ви казах, че баща ми мразеше пушенето.
Оутс сви рамене.
— Тогава може да е пушил някой друг.
— Именно това искам да ви кажа. В къщата при разкопките е било забранено да се пуши. Абсолютно правило. Знам, защото веднъж ми писа, че е изгонил един от доброволците, който си позволил да го наруши.
Един мотоциклет изпревари в дясното платно и се вряза пред тях, принуждавайки Оутс да набие спирачки.
— Скапан идиот!
Двамата замълчаха за известно време.
— Не мисля, че разбирам накъде клоните — каза той накрая.
— И аз не съм сигурна — въздъхна Тара. — Само дето… в къщата не трябваше да има дим от пури. Просто не мога да си го избия от главата.
— Сигурен съм, че… ами, нали разбирате, от шока.
— Да. — Тара въздъхна уморено. — Предполагам.
Караха по един надлез и наближаваха центъра на Кайро.
Вече беше почти тъмно и светлините на града блестяха отвсякъде. Още беше горещо и Тара свали прозореца докрай. Косата й се развя като шал. Съзнанието й се зарея по някакъв странен начин; събитията от последните няколко часа й изглеждаха като сън…
Чакаха цял час при тялото на баща й, докато пристигне лекар. Той го огледа набързо, преди да им съобщи онова, което вече знаеха — че възрастният мъж е мъртъв, най-вероятно поради масивен инфаркт, въпреки че аутопсията щяла да разкрие повече подробности. Пристигна линейка, не след дълго последвана от двама полицаи, и двамата в костюми. Те зададоха на Тара поредица формални въпроси за възрастта на баща й, за здравословното му състояние, националността, професията. („Той е шибан археолог — отвърна тя с раздразнение. — Какво иначе си въобразявате, че е правил тук, по дяволите!“) Спомена дима от пура и, както по-късно и на Оутс, обясни, че пушенето в къщата е било абсолютно забранено. Полицаите си водеха бележки, но на нея й се стори, че не сметнаха тази подробност за особено важна. Тя не настоя. И през цялото време не се разплака. Всъщност непосредствената реакция на смъртта на баща й беше пълна липса на реакция. Наблюдаваше как отнасят тялото му в линейката и не почувства нищо, съвсем нищо, все едно отнасяха напълно непознат мъртвец.
— Татко е мъртъв — промълви, сякаш се опитваше да пробуди нещо в себе си. — Мъртъв е. Мъртъв.
Думите не постигнаха нищо. Тя се опита да си припомни някои от хубавите им моменти — книги, които и двамата харесваха, дните в зоологическата градина, издирването на съкровище, което беше организирал за рождения й ден — но не успя да направи никаква емоционална връзка с тези неща. Единственото, което изпитваше — и се срамуваше от това, беше жестоко разочарование, че отпуската й се е провалила.
„Следващите две седмици ще ми отидат в попълване на формуляри и уреждане на погребението — помисли си. — Адски шибан начин за прекарване на отпуската.“
Оутс пристигна тъкмо когато линейката тръгваше. Посолството беше информирано веднага след като бяха открили тялото. Рус, с плоско лице, наближаващ трийсетте, квинтесенция на всичко английско, той й поднесе съболезнованията си много любезно, но без грам съпричастие, начин, който говореше, че е минавал през тази процедура много пъти.
После проведе разговор с лекаря — заекващ арабин — и попита Тара къде е отседнала.