— Тук — отвърна му тя. — Или поне такива ми бяха плановете. Предполагам, че вече не е много уместно.
Оутс се съгласи.
— Смятам, че ще е най-добре да ви откарам в Кайро и там да отседнете на хотел. Изчакайте да звънна на едно-две места.
Извади мобилния си телефон от джоба на сакото — „Как изобщо е възможно да се носи сако в тази жега?“ — помисли си Тара — и излезе отвън. След няколко минути се върна и каза:
— Всичко е наред. Настанихме ви в „Рамзес Хилтън“. Тук не мисля, че има какво повече да правим, тъй че когато сте готова…
Тя постоя още малко в къщата — оглеждаше полиците с книги и протритите канапета и си представяше как баща й си е почивал след разкопките, след което се качи в колата на Оутс.
— Интересно — отбеляза той, докато палеше двигателя. — Вече три години съм в Кайро и едва сега идвам в Сакара. Честно казано, никога не съм бил запален по археологията.
— Аз също — тъжно отвърна тя.
Когато пристигнаха пред хотела, грозен бетонен небостъргач близо до Нил, на едно заплетено кръстовище от пренатоварени улици, вече се беше стъмнило. Мраморното фоайе беше ярко осветено и пищно до безвкусица, с множество барове, маси, фотьойли и магазини и непрестанен поток пикола в червени униформи, разнасящи устремено маркови куфари. Беше хладно — почти студено, — което дойде доста добре на Тара след жегата отвън. Стаята й беше на четиринайсетия етаж: просторна, подредена, стерилна, без изглед към реката. Тя хвърли сака си на леглото и събу обувките си.
— Ами, аз ще ви оставя да се настаните — каза застаналият на вратата Оутс. — Ресторантът е доста добър, а има и рум-сървис.
— Благодаря — отвърна Тара. — Но нещо не съм гладна.
— Ясно. Напълно ви разбирам. — Той сложи ръка върху бравата. Утре имаме да се занимаем с доста формалности, така че, ако ви е удобно, ще мина да ви взема, ами в единайсет преди обед, и ще ви откарам до посолството.
Тара кимна.
— Още една дреболия. Не е хубаво да излизате нощем, особено сама. Не искам да ви плаша, но моментът е малко рисков за туризъм. Нападения, нали знаете. По-добре стойте на безопасно място.
Тара се сети за мъжа, когото беше срещнала на летището до лентата за багажа.
— Саиф ал-Тамар ли? — попита, припомнила си името.
— Ал-Таар — поправи я Оутс. — Точно той. Гадни психопати. Колкото повече ги гонят властите, толкова повече проблеми създават. Някои части от страната са станали направо забранени зони. — Той й подаде визитката си. — Както и да е, обадете ми се, ако имате нужда от нещо. Лека нощ.
Стисна ръката й съвсем официално, отвори вратата и излезе.
След като той си тръгна, Тара си взе една бира от хладилника и се хвърли на леглото. Обади се на Джени в Англия и остави съобщение на телефонния й секретар, с което й каза къде е и я помоли дай се обади възможно най-бързо. Знаеше, че трябва да се обади на още няколко места: на леля си — сестрата на баща й; на Американския университет, където баща й беше гостуващ професор по близкоизточна археология — но реши да остави това за утре. Излезе на балкона и погледна улицата долу.
Някакъв черен мерцедес тъкмо паркираше пред хотела и беше блокирал част от улицата, поради което останалите коли бяха принудени да дават на заден ход и да го заобикалят, нещо, от което не бяха твърде доволни, ако се съдеше по клаксоните.
Отначало Тара не обърна голямо внимание на колата. След това предната дясна врата се отвори, на тротоара излезе една фигура и тя изведнъж се стегна. Не беше сигурна, че това е същият мъж, когото беше видяла в Сакара — онзи, който я беше наблюдавал, докато вървеше покрай възвишението — но нещо й подсказа, че е той. Беше облечен в светъл костюм и дори от това разстояние изглеждаше огромен и превъзхождаше на ръст всички останали минувачи.
Той се наведе и каза нещо на шофьора на мерцедеса. Колата потегли и се вля в движението. Той я изпрати с поглед, след което се обърна внезапно и погледна нагоре, право към нея, или поне на нея й се стори, че гледа право към нея, въпреки че височината беше твърде голяма, за да види накъде е насочен погледът му. Това продължи само секунда, след което той сведе глава и закрачи към входа на хотела, вдигайки към устата си ръка, в която димеше нещо като голяма пура. Тара потръпна, прибра се в стаята, затвори и заключи плъзгащите се врати на балкона.
Река Нил, между Луксор и Асуан
Носът на корабчето „СС Хор“ пореше вълните сред облаци пяна и то бавно напредваше срещу течението. Светлините му хвърляха зловещи отблясъци по тъмните води на реката. Гъсти тръстики се изнизваха отстрани по двата бряга, разнообразявани от време на време от някоя колиба или къща, но беше след полунощ и на палубата не бяха останали много хора, които да ги видят. Една млада двойка се прегръщаше и целуваше на носа, а няколко възрастни дами играеха карти под сенника в задната част на корабчето. Освен тях на палубата нямаше други. Повечето пътници или си бяха легнали, или седяха в салона и наблюдаваха нощното кабаре — шкембест египтянин, който пееше популярни шлагери под съпровода на касетофон.