Експлозиите бяха две, почти едновременни. Първата избухна близо до носа и помете младата двойка. Втората беше в салона и взриви във всички посоки маси, столове и стъклени отломки. Певецът полетя назад и падна върху агента си с изгорено от огъня лице; няколкото жени до сцената бяха заринати от парчета дърво и метал. Разнесоха се писъци и стенания. Най-силно крещеше един мъж, чиито крака бяха откъснати до коленете. Възрастните жени, които играеха карти, стояха невредими на кърмата и не помръдваха, вцепенени от ужас. Една от тях се разплака.
На брега отвъд буйната тръстика трима мъже клечаха зад една могила и се взираха в корабчето. Отблясъците от горящата палуба осветяваха брадатите им лица с дълбоки вертикални белези на челата. Те се усмихваха.
— Саиф ал-Таар — прошепна единият.
— Саиф ал-Таар — повториха спътниците му.
Те кимнаха, изправиха се и изчезнаха в нощта.
9
Кайро
Както се бяха разбрали, в единайсет часа Оутс посрещна Тара във фоайето на хотела и я откара до посолството, което беше на десет минути път.
Въпреки изтощението тя не беше спала добре. Образът на огромния мъж непрекъснато се беше натрапвал в съзнанието й и тя се беше въртяла в леглото доста време. Накрая се беше унесла в неспокоен сън, но я беше събудил телефонът. Беше Джени.
Говориха почти час. Приятелката й искаше да вземе следващия полет и да дойде при нея. Тара се изкуши да й позволи, но накрая й каза да не се притеснява. Всичко било уредено и самата тя до няколко дни сигурно щяла да се прибере, като се оправи с всички формалности. Разбраха се да се чуят на другия ден и разговорът приключи. Тара погледа малко телевизия — превключваше безцелно от Си Ен Ен на Ем Ти Ви Азия и Би Би Си Уърлд и накрая се унесе в дрямка.
Много късно през нощта се събуди за втори път с внезапното чувство, че нещо не е наред. Не се чуваше нито звук. Стаята беше тъмна, въпреки че лунната светлина проникваше през цепката на завесите и хвърляше призрачни отблясъци в огледалото на отсрещната стена.
Постоя известно време с отворени очи — опитваше се да разбере какво я е разтревожило, след което се обърна на другата страна с намерението да заспи. В същия момент долови едва чуто скърцане. Ослушва се няколко секунди, преди да осъзнае, че скърцането идва откъм вратата.
— Кой е?
Гласът й прозвуча неестествено пискливо.
Скърцането за миг спря, после продължи. Тя се приближи с разтуптяно сърце до вратата и като хипнотизирана загледа дръжката, която се движеше като на забавен кадър. Потисна импулса си да извика и вместо това я хвана и я задържа неподвижна. В първия момент усети лека съпротива от другата страна, след което се чуха бързи стъпки. Тя преброи до пет и отвори, но коридорът беше празен. Или почти празен, защото беше останало поне едно: дим от пура.
Тя светна всички лампи и заспа чак на зазоряване. Когато Оутс я попита дали е спала добре, отвърна рязко: „По дяволите, не“.
Оутс вкара колата в портата на боядисаната в кремаво каменна ограда на посолството, показа пропуска си на охраната, остави колата на малкия паркинг и въведе Тара в сградата през страничната врата. Минаха по някакъв дълъг коридор, изкачиха се по стълбището и се озоваха пред кабинетите на първия етаж, където ги посрещна един слаб и леко разрошен белокос мъж с дебели вежди и очила, увиснали на врата.
— Добро утро, госпожице Мъдрей. — Той се усмихна и протегна ръка. — Чарлз Скуайърс, културен аташе. — Гласът му беше мек и доброжелателен, за разлика от твърдото му ръкостискане. — Криспин, кажи, ако обичаш, да ни донесат кафе. Ние ще сме в кабинета ми.
Той поведе Тара през една двойна врата в голямо слънчево помещение с четири фотьойла край една маса. До прозореца стоеше някакъв мъж.
— Това е доктор Шариф Джемал от Върховния съвет по антиките — каза Скуайърс. — Поканих го по изрична негова молба.