Мъжът — нисък и набит, със сипаничаво лице — пристъпи към тях.
— Позволете ми да изкажа съболезнованията си — обърна се той към Тара. — Той беше велик учен и истински приятел на страната ни. Ще ни липсва.
— Благодаря ви — отвърна Тара.
Тримата седнаха.
— Посланикът ви предава извиненията си — продължи Скуайърс. — Като се има предвид каква значителна фигура беше баща ви, той би желал да може да присъства лично. За жалост, както може би сте чули, миналата нощ беше извършен още един терористичен акт близо до Асуан и две от жертвите са британски граждани, затова той в момента е зает.
Изрече всичко това напълно неподвижен, с ръце в скута.
— Аз обаче говоря от негово име, както и от името на цялото посолство, когато казвам, че сме изключително натъжени от смъртта на баща ви. Имал съм удоволствието да го срещна няколко пъти. Загубата е огромна.
Оутс се върна с поднос в ръце.
— Мляко? — попита Скуайърс.
— Черно, без захар — каза Тара. — Благодаря.
Скуайърс кимна на Оутс, който наля кафе и раздаде чашите. Настъпи неловко мълчание.
— Като студент имах щастието да прекарам един сезон с баща ви в Сакара — обади се накрая Джемал. — През седемдесет и втора. Годината, когато открихме гробницата на Птахотеп. Никога няма да забравя въодушевлението, когато влязохме в погребалната камера. Беше практически непокътната, недокосната от времето, когато е била запечатана. До входа имаше великолепна дървена статуя, ей толкова висока. — Той показа с ръка. — Невероятно реалистична, с очи от камъни, в идеално състояние. В момента се намира в музея на Кайро. Трябва да ми позволите да ви я покажа…
— Би ми било приятно — отвърна Тара, като се постара да вложи поне малко ентусиазъм.
— Баща ви ме научи на много неща — продължи Джемал. — Дължа му много. Беше добър човек.
Той извади носната си кърпа и издуха шумно носа си, явно обзет от силни емоции. Четиримата помълчаха известно време, докато пиеха кафето си. Накрая Скуайърс се обади:
— Лекарят ме увери, че смъртта на баща ви е била бърза и безболезнена. Очевидно става дума за инфаркт. Починал е много бързо.
Тара кимна.
— Вземаше лекарства за сърце.
— Моля ви, не ме разбирайте погрешно — каза Джемал, — но аз мисля, че ако баща ви можеше да избира къде да умре, това щеше да е Сакара. Той беше щастлив там.
— Да — каза Тара. — Това беше истинският му дом.
Оутс започна да допълва чашите.
— Боя се, че има доста формалности — каза Скуайърс с извинителен тон. — Криспин ще ви помогне за всичко. — Той покри чашата си с ръка. — Благодаря. Не искам повече. И в един момент ще трябва да решите какво да направим с тялото на баща ви, дали да го оставим в Египет, или да го върнем във Великобритания. За момента обаче просто искам да подчертая, че ако има нещо, от което да се нуждаете в този труден за вас момент, трябва само да го поискате.
— Благодаря — каза Тара. Настъпи мълчание. Тя въртеше чашата за кафе в ръцете си. — Има още нещо… ами…
Тя замълча — не беше сигурна как да продължи. Скуайърс вдигна вежди.
— Не знам как точно да го обясня. Звучи толкова абсурдно… Просто…
— Да?
— Ами… — Тя се поколеба отново. — Вчера като влязох за пръв път в къщата на обекта, усетих миризма на пури, което беше странно, тъй като баща ми не разрешаваше да се пуши никъде в негово присъствие. Споменах го на полицията. И на Криспин.
Оутс кимна. Джемал извади кехлибарена броеница от джоба си и започна да я премята между пръстите си. Погледите на тримата мъже бяха вперени в Тара.
— Преди това видях този мъж, огромния…
— Огромен? — каза Скуайърс и се наведе леко напред.
— Да, доста висок и по-едър от нормалното. Съжалявам, знам, че звучи глупаво, но…
Англичанинът се спогледа с Джемал и й направи жест да продължи. Зърната на броеницата затракаха по-бързо, като обувки, танцуващи степ.
— Ами, той ме наблюдаваше, с бинокъл.
— Големият мъж ли? — попита Джемал.
— Да. И миналата нощ видях същия мъж. Дойде в хотела и съм сигурна, че пушеше пура. А през нощта някой се опита да влезе в стаята ми. Като отворих вратата, нямаше никого, но в коридора миришеше на пури.
Тя се усмихна немощно и осъзна колко параноично звучат думите й. Събитията, които й се бяха стрували подозрителни и заплашителни, изглеждаха като обикновени съвпадения сега, когато ги излагаше на глас пред други хора.