— Казах ви, че звучи абсурдно — смотолеви тя.
— Изобщо не звучи абсурдно — каза Скуайърс и се наведе по-близо, за да сложи ръка на рамото й. — Всичко това е много тежко за вас. Като се имат предвид обстоятелствата, едва ли е чудно, че е чувствате леко… несигурна. В крайна сметка, в чужда страна сте и ваш близък е мъртъв. В подобна ситуация чувството за перспектива се губи лесно.
На Тара й беше ясно, че той просто се държи любезно.
— Имам чувството, че става нещо — каза тя. — Нещо…
— Зловещо?
— Да.
Скуайърс се усмихна успокояващо.
— Мисля, че не трябва да се тревожите, госпожице Мъдрей. Египет е една от страните, в които е лесно човек да си помисли, че зад гърба му става нещо, когато всъщност не е така. Съгласен ли сте с мен, доктор Джемал?
— Напълно — изсумтя Джемал. — Не минава и ден без лично аз да си помисля, че някой крои нещо против мен. Но в Службата по антиките е точно така!
Тримата мъже се разсмяха.
— Сигурен съм, че всичко, което споменахте, си има съвсем безобидно обяснение — каза Скуайърс, помълча малко и добави: — Освен ако, разбира се, не ни спестявате нещо. — Интонацията му беше шеговита, но в нея имаше и скрита заплаха, сякаш обвиняваше Тара, че е премълчала нещо важно.
— Всичко ли ни казахте? — попита той.
Кратко мълчание.
— Мисля, че да — отговори Тара.
Скуайърс я прониза с поглед, после се облегна и каза:
— Е, значи това е. Мисля, че можете да спите спокойно, госпожице Мъдрей. Искате ли малко сладкиш?
Любезният разговор продължи още десет минути, след което Скуайърс се изправи. Другите двама мъже последваха примера му.
— Според мен отнехме достатъчно от времето ви. Криспин ще ви отведе в кабинета си и ще ви помогне да оформите каквито документи са нужни.
Той й подаде визитката си и я поведе към вратата.
— Можете да ми се обадите по всяко време, когато сметнете, че трябва да обсъдим нещо. Това е директният ми телефон. Ще ви помогнем с всичко, което ни е по силите.
Ръкува се с нея и я изпрати и в антрето. Джемал й махна за довиждане.
— Елате — каза Оутс. — Ще поръчам да донесат обяд.
Скуайърс и Джемал постояха известно време в мълчание. Скуайърс гледаше през прозореца, а Джемал премяташе зърната на броеницата. Накрая Джемал заговори.
— Дали казва истината?
— О, да, мисля, че да — отвърна Скуайърс с нещо като усмивка на тънките си бледи устни. — Не знае нищо. Или поне не мисли, че знае нещо.
Бръкна в джоба си, извади един захарен бонбон и бавно започна да развива опаковката.
— Е, какво става? — попита Джемал.
Скуайърс вдигна вежди.
— Това е въпросът, нали? Дравич със сигурност е попаднал на следата, но как Мъдрей се е забъркал във всичко това… Знам толкова, колкото и ти. Всичко е крайно загадъчно. — Той най-после разви опаковката на бонбона, лапна го и го засмука доволно. Ритмичното почукване на зърната от броеницата отекваше в стаята.
— Каза ли на Маси? — попита Джемал. — Американците трябва да знаят.
— Погрижил съм се, приятелю. Те не бяха особено щастливи, но това трябваше да се очаква.
— И какво правим, все пак?
— Няма какво толкова да правим. Не можем да им кажем, че знаем за гробницата. Това ще е фатално. Налага се просто да си траем и да се надяваме, че нещата ще се уталожат от само себе си.
— А ако не се уталожат?
Скуайърс наклони глава, но не каза нищо.
Джемал продължи да прехвърля броеницата.
— Това не ми харесва. Дали няма да е по-разумно да изоставим всичко?
— Хайде стига. Това е възможност, която се пада веднъж в живота. Помисли какво ще спечелим.
— Не знам. Просто не знам. Нещата се изплъзват от контрол. — Египтянинът се изправи и закрачи из стаята. — Какво ще правим с момичето?
Скуайърс забарабани с пръсти по облегалката на креслото, премятайки бонбона в устата си.
— На мен ми се струва — продума след продължителна пауза, — че тя всъщност може да се окаже доста полезна.
Полезна за… изясняване на ситуацията. Дотогава, докато не разтръби подозренията си наляво и надясно. В този случай продуктивността ще е нула. Да вярвам ли, че ще овладееш ситуацията?
— Полицаите правят каквото им кажа — изръмжа Джемал. — Няма да задават излишни въпроси.