— Прекрасно. В такъв случай смятам, че аз ще успея да се погрижа за госпожица Мъдрей. Криспин ще я наглежда. Освен това имам и други хора за тази работа. Най-важното е те да не се досетят, че я използваме. Това ще е фатално. — Той стана, отиде до прозореца и впери поглед в идеалната морава на посолството. — Просто трябва да изиграем козовете си много внимателно. Твърдо съм убеден, че ще постигнем целта си.
— Надявам се — отвърна Джемал. — Бог да е помощ на всички ни. Иначе ще ни се стъжни.
Скуайърс се засмя.
— Харесвам изразните ти средства, приятелю.
Зъбите му се впиха в бонбона и в стаята отекна гръмко хрускане.
10
Луксор
Халифа нямаше представа, че в Луксор има толкова много работилници за алабастър.
Разбира се, знаеше, че не са малко, но едва когато почна да ги посещава една по една, осъзна мащаба на задачата да открие онази, която му трябваше.
Двамата със Сарийя бяха започнали към края на предишния следобед, веднага след аутопсията, Халифа на западния бряг, Сарийя на източния, обикаляха от магазин на магазин със снимка на татуировката на скарабея и питаха дали някой я познава. Бяха продължили до среднощ и бяха възобновили търсенето в шест сутринта. Вече преваляше пладне и, според неговите собствени сметки, Халифа беше посетил над петдесет работилници без никакъв успех. Вече се чудеше дали Ануар не го е пратил за зелен хайвер.
Спря пред поредния магазин: „Царица Тийе на алабастъра, най-доброто в Луксор“. На витрината бяха нарисувани самолет и камила редом с черния куб на Кааба — знак, че собственикът е ходил на хаджилък до Мека. Няколко работници седяха по турски под един навес и изчукваха статуи от блокове алабастър. Ръцете и лицата им бяха бели от прахта. Халифа им кимна, запали цигара и влезе вътре. От дъното на магазина излезе някакъв мъж и го поздрави с усмивка.
— Полиция — каза Халифа и показа значката си. Усмивката на мъжа изчезна.
— Имаме разрешително.
— Искам да ви задам няколко въпроса. За работниците ви.
— За осигуровките ли става дума?
— Не става дума за осигуровките и не става дума за разрешителното. Търсим един изчезнал човек. — Той извади снимката от джоба си и му я показа. — Познавате ли тази татуировка?
Мъжът пое снимката и се вгледа в нея.
— Е?
— Може би.
— Какво е това „може би“? Познавате ли я, или не?
— Добре, познавам я.
Най-после!
— От вашите работници ли е?
— Беше ми работник, но го уволних преди една седмица. Защо, някакви неприятности ли?
— Може и така да се каже. Мъртъв е.
Мъжът се втренчи в снимката.
— Убили са го — добави Халифа. — Вчера намерихме тялото му в реката.
Възцари се мълчание, след което мъжът му върна снимката и се обърна.
— По-добре елате отзад.
Минаха през една врата със завеса от мъниста и се озоваха в просторното помещение в задната част на магазин. До едната стена имаше легло, телевизор на стойка и маса, на която беше подреден обяд, състоящ се от хляб, лук и бучка сирене. Над леглото висеше кафеникава фотография на старец с брада, фес и джелаба — предшественик на собственика, предположи Халифа — и до нея в рамка копие на първата сура от Корана. От отворената врата се излизаше в двор, където работеха още повече работници. Собственикът на магазина бутна вратата с крак и я затвори.
— Казваше се Абу Наяр — обърна се той към Халифа. — Работи тук близо година. Беше добър занаятчия, но пиеше. Закъсняваше за работа, не можеше да работи като хората. Вечно създаваше проблеми.
— Знаете ли къде е живял?
— В старата Куирна. Нагоре до гробницата на Рекмир.
— Семейство?
— Жена и две деца. Момичета. Държеше се с жената като с псе. Биеше я. Нали разбирате.
Халифа дръпна от цигарата и се загледа в боядисания варовиков бюст в ъгъла, копие на прочутата глава на Нефертити от музея в Берлин. Винаги беше искал да види оригинала и от дете се заглеждаше в копията му по витрините на магазините в Гиза и Кайро. Съмняваше се, че някога ще го види. Пътуването до Берлин му беше също толкова по джоба, колкото и пътешествие с балон над Долината на царете. Халифа се обърна към собственика.
— Знаете ли Абу Наяр да е имал някакви врагове? Някой, който е искал да му отмъсти за нещо?
— Откъде искате да започна? Дължеше пари на всички, караше се с всички и дори се стигаше до бой. Сещам се поне за петдесет души, които биха му пожелали смъртта. Не, сто.