Следобедът вече преваляше и ниското слънце хвърляше причудливи сенки по неравния паваж. Тя се огледа. Край посолството имаше няколко полицейски поста, куцукащ по тротоара просяк и някакъв мъж, който тикаше количка с дини. Тара погледна картата и тръгна към апартамента на баща си.
Оутс й беше обяснил, че този квартал на Кайро се казва Градът-Градина, и докато вървеше по обраслите с дървета улици, тя разбра защо. В този повехнал остатък от колониалната епоха беше по-тихо и по-спокойно, отколкото в останалата част на мегаполиса. Сред големите прашни вили растяха многобройни дървета и цъфтящи храсти — хибискуси, олеандри, жасмин, пурпурна жакаранда. Пееха птици и се носеше аромат на окосена трева и цъфнали портокалови дървета. Не се виждаха почти никакви хора, само две жени с бебешки колички и някакъв странен мъж в костюм.
Тара вървя десет минути, докато стигне „Шария Ахмед Паша“, на чийто ъгъл се намираше апартаментът на баща й — в сграда от началото на двайсети век с големи прозорци и балкони с изящни метални решетки. Някога вероятно жизнерадостно жълта, сега сградата беше сива и потъмняла от времето и праха.
Тара се изкачи по стъпалата и влезе в прохладното мраморно фоайе. В единия му край имаше бюро, зад което седеше мъж, по всяка вероятност портиерът. Тя се приближи до него и след объркан разговор със знаци успя да обясни коя е и за какво е дошла. Мърморещият мъж се изправи, извади връзка ключове от чекмеджето, затътри се до допотопния асансьор с решетка в ъгъла, отвори вратата и я загледа подканящо.
Апартаментът беше на третия етаж, в дъното на тихия сумрачен коридор. Двамата спряха пред вратата и портиерът започна да пробва ключовете. Улучи от четвъртия път.
— Благодаря ви — каза Тара, след като той отвори вратата.
Той не помръдна от мястото си.
— Благодаря ви — повтори тя.
Той продължаваше да стои като вкопан. Настъпи неловко мълчание, след което Тара се сети какво се очаква от нея, бръкна в чантата си и му подаде няколко банкноти. Той ги погледна, изръмжа и затътри крака по коридора, като остави ключовете на вратата. Тя го изчака да си отиде, след което се обърна, извади ключовете и влезе.
Вестибюлът беше тъмен, облицован с дървена ламперия, и водеше към петте помещения — спалня, баня, кухня и две други стаи, пълни до тавана с книги. Всички прозорци бяха затворени и капаците им бяха спуснати, което придаваше на апартамента застоял и запуснат вид. За миг й се стори, че долавя миризма на пури, но не беше съвсем сигурна и затова само подуши няколко пъти въздуха и престана дай обръща внимание. Помисли си, че може да мирише на някакъв препарат за полиране или нещо подобно.
Влезе в дневната и щракна ключа за осветлението. Навсякъде имаше книги и папки, струпани на купчини като опадали есенни листа. По стените висяха снимки на разкопки и монументи; в дъното имаше шкаф, пълен с напукани глинени съдове и фаянсови шабти. Нямаше нито едно растение.
„Като нещо съхранено за поколенията — помисли тя. — Да се види как са живели хората в други времена.“
Крачеше из стаята, взимаше и оставяше разни предмети, надничаше из чекмеджетата и се опитваше да усети присъствието на баща си. Намери един от дневниците му от началото на шейсетте, когато беше водил разкопки в Судан. Ситният му акуратен почерк се редеше между скиците на изкопаните предмети. В едната стая откри някои от книгите, които беше написал — „Живот в некрополиса: Разкопки в Сакара, 1955–85“; „От Хефрен до Шепсескаф — есета върху Четвъртата династия“; „Гробницата на Менту-Нефер“; „Царството и упадъкът на първия междинен период“. Прелисти един фотоалбум — със снимки на голям изкоп в пясъка, който с напредването на страниците ставаше все по-дълбок и по-дълбок. На последните страници се появяваха смътните очертания на нещо като каменна стена. Нищо свързано с настоящето.
И тогава, тъкмо когато обстановката вече започваше да я потиска, попадна на две изненади. До леглото на баща си, твърдо и тясно като затворнически нар — откри снимка от сватбата на родителите си, баща й се смееше и в бутониерата му имаше бяла роза.
А в прашния шкаф в дневната откри между глинените съдове детска рисунка на ангел с очертани със сребрист молив крила. Беше я рисувала преди много години в началното училище и му я беше подарила за Коледа. Баща й я беше пазил през цялото време. Тя я извади, обърна и прочете написаното с неуверен детски почерк на гърба „За татко“.
Погледа я още няколко секунди и изведнъж избухна в неконтролируем плач, свлече се на един стол и тялото й се разтресе от хлипове.