— О, татко — продума през сълзи. — Съжалявам. Съжалявам.
По-късно, когато сълзите секнаха, взе снимката от спалнята и я прибра в чантата си заедно с рисунката. Взе и снимката, на която баща й стоеше пред някакъв огромен каменен саркофаг заедно с двама египетски работници. (Помнеше как като дете баща й и беше обяснил, че думата „саркофаг“ произлиза от гръцки и означава „изяждащ плътта“, представа, която така я беше разтревожила, че през нощта не можа да спи.)
Тъкмо обмисляше дали да не вземе и няколко негови книги, когато телефонът иззвъня. Тя се поколеба, тъй като не беше сигурна дали е редно да го вдига, но все пак реши, че трябва, и затова влезе в дневната и отиде до бюрото в дъното — телефонът стоеше върху купчина ръкописи. Тъкмо когато посегна към слушалката, се включи телефонният секретар и гласът на баща й изведнъж отекна в стаята. „Здравейте, аз съм Майкъл Мъдрей. Няма да си бъда вкъщи до първата седмица на декември, затова моля не оставяйте съобщение. Можете да ми се обадите като се върна или ако е нещо свързано с университета, позвънете на 7943967. Благодаря ви. Дочуваме.“
Тя се закова на място, стресната от мисълта, че една част от баща й все още е странно не умряла в някакво електронно чистилище, нито на този свят, нито напълно изчезнала от него. Докато дойде на себе си, машината изписука и започна да записва.
Отначало си помисли, че този, който се обажда, е затворил, тъй като от другата страна не се чу никакъв глас. След това долови тихо шумолене, нещо като дишане, и осъзна, че другият чака, без да казва нищо. Пристъпи към телефона и посегна към слушалката, но бързо отдръпна ръка. Той продължаваше да не затваря — инстинктивно усети, че е мъж — просто чакаше, дишаше и слушаше, сякаш знаеше, че в апартамента има някой, и искаше тя да знае, че той знае. Тишината се проточи цяла вечност преди накрая линията да прекъсне и машината да изщрака, за да пренавие лентата. Тя остана вцепенена още няколко секунди, след което събра нещата си и побърза да излезе от апартамента и да заключи вратата. Изведнъж почувства осезаема заплаха в сградата: сумрачният интериор, скърцащият асансьор, тишината. Забърза по коридора. Искаше да се махне оттук колкото може по-бързо. По средата на коридора нещо привлече погледай. На чистия мраморен под имаше голям бръмбар. Тя забави крачка да го заобиколи и осъзна, че изобщо не е бръмбар, а плътна тръбичка пепел от пура, твърда като пул за табла. И побягна.
Асансьора го нямаше и вместо да го чака, тя предпочете стълбите — прескачаше по две наведнъж с единствената мисъл да излезе на чист въздух. Стигна до първия етаж и зави към фоайето, но изведнъж някой й препречи пътя. Тя изпищя от страх. Беше портиерът.
— Извинявайте — каза задъхано. — Стреснахте ме.
Подаде му ключовете и той ги взе. След това каза нещо, което тя изобщо не разбра.
— Моля?
Той повтори.
— Не ви разбирам — почти изкрещя тя. Отчаяно копнееше да излезе навън.
Портиерът изломоти още нещо и бръкна в джоба си. Тя изпита внезапен ирационален страх, че ще извади оръжие, и затова отскочи и вдигна ръце да се защити, но той измъкна ръката си и я протегна към нея. Държеше писмо. Малък бял плик.
— Професор Мъдрей — каза и го размаха пред лицето й. — Дай професор Мъдрей.
Тя се втренчи в него — все още дишаше тежко, — след което се разсмя.
— Благодаря — каза и взе писмото. — Благодаря.
Портиерът се обърна и се вмъкна обратно зад бюрото си.
Тара се зачуди дали ще иска още един бакшиш, но той явно не очакваше такъв и затова тя побърза да излезе на улицата. Небето и топлата слънчева светлина й подействаха като лекарство. Тръгна наляво, подмина двама ученици с колосани бели ризи и някакъв мъж с униформа, накичен с медали като калейдоскоп. От другата страна на улицата един градинар в гащеризон поливаше прашните розови храсти с маркуч.
След двайсет метра сведе поглед към плика в ръката си. Лицето й изведнъж стана бяло като платно.
— О не — прошепна, втренчена в познатия почерк. — Не и след толкова време! Не сега!
Градинарят я проследи с поглед, наклони глава и заговори в яката си.
12
Северен Судан, близо до границата с Египет
Момчето излезе от палатката и се затича.
Изпод краката му хвърчеше пясък. Стадо кози се разбяга пред него. То подмина един загаснал лагерен огън, хеликоптер, покрито маскировъчна мрежа, купчина дървени сандъци и спря пред друга палатка, разположена малко встрани от основния лагер. Извади лист хартия от робата си, отметна покривалото и пристъпи вътре.