Тара отвори писмото веднага щом се прибра в хотела. Знаеше, че не бива да го прави, че трябва просто да го изхвърли, но не можа да се сдържи. След цели шест години една част от нея все още не искаше да се примири със загубата.
— Проклет да си — измърмори и скъса плика. — Проклет да си, задето си се върнал. Проклет да си!
„Здравей, Майкъл.
В града съм за една седмица. Ти върна ли се от Сахара? Ако си се върнал, ще се радвам да те черпя едно питие. Ще бъда в хотел «Салах ал-Дин» (753127), въпреки че повечето вечери можеш да ме намериш в чайната на ъгъла на «Ахмед Махер» и «Бурсаид». Мисля, че се казваше «Ахва Вадуд»
Надявам се сезонът да е минал успешно и се надявам да те видя.“
Даниел Л.
П.П. „Чу ли за Шенкер? Смята, че е намерил гробницата на Имхотеп! Да го духа.“
Тара не можа да сдържи усмивката си. Все същият Даниел. Преструва се на сериозен само за да разбие накрая атмосферата с някоя сочна ругатня. За пръв път от цяла вечност почувства стягане в гърлото и студена празнота в стомаха. Господи, толкова я беше наранил.
Препрочете писмото, смачка го на топка и го метна в другия край на стаята. Грабна една водка от минибара, излезе на балкона, но се прибра почти веднага, хвърли се на леглото и се втренчи в тавана. Изминаха пет минути, десет, двайсет. Тя стана, грабна чантата си и изхвърча от стаята.
— Чайната „Ахва Вадуд“ — каза на първото такси пред котела. — На ъгъла на „Ахмед Махер“ и…
— „Бурсаид“ — каза шофьорът и й отвори задната врата. — Знам я.
Тя се качи и таксито потегли.
„Идиотка такава“ — наруга се наум, докато зяпаше ярко осветените витрини. — „Жалка мекушава идиотка.“
От другата страна на улицата един прашен мерцедес се отдели от тротоара и потегли след тях като пантера, тръгнала на лов.
Много добре си спомняше как се бяха запознали. Преди колко време беше? Господи, почти осем години.
Учеше втора година зоология в Юнивърсити Колидж в Лондон и споделяше един апартамент с три приятелки. Родителите й живееха в Оксфорд и бракът им бързо наближаваше края си. Веднъж им отиде на гости за вечеря.
Трябваше да е семейна вечеря, само те тримата, което беше достатъчно неприятно, тъй като родителите й вече почти не ги говореха. Но още щом влезе, баща й каза, че е поканил и един свой колега.
— Интересен тип — така каза. — Полуантличанин, полуфранцузин, почти на твоите години. Пише дисертация върху погребалните практики от Късния период в некропола на Тива; току-що се е върнал от три месеца разкопки в Долината на царете. Абсолютен гений. Знае за иконографията в гробниците и книгите за отвъдния живот повече от всеки, когото познавам.
— Очарователно — измърмори Тара.
— Да, мисля, че ще го харесаш. — Баща й се усмихна, не доловил сарказма. — Необикновен мъж. Мотивиран. Естествено, всички сме мотивирани до някаква степен, но при него тя е изключителна. Имам чувството, че би си отрязал дясната ръка, ако това ще допринесе за повече знания по темата. Или нечия друга ръка, в този ред на мисли. Той е фанатик.
— Познанството с един ми е достатъчно.
— Сигурно си права, но аз все пак имам теб и майка ти. Даниел май няма никого. Безпокоя се за него. Прекалено е отдаден на работата си. Ако не внимава, няма да изкара дълго.
Тара обърна аперитивната си водка. Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива!? Господи!
Той закъсня почти цял час и тъкмо разискваха да започват ли вечерята без него, когато се чу звънецът. Тара отиде да отвори и тъй като вече беше леко пияна, си каза, че трябва да се държи любезно.
Ако й провървеше, този щеше да си тръгне веднага след вечерята. „Боже, моля те да си тръгне веднага след вечерята!“
„О, Господи, колко е красив!“
За щастие само го помисли и не го изрече, въпреки че на лицето й се беше изписало нещо като изненада, защото той беше пълната противоположност на всичко, което беше очаквала: висок, тъмнокос, с високи скули и кафяви, почти черни очи, тъмни като петролен кладенец. Тя застина на вратата, вперила поглед в него.
— Ужасно съжалявам, че закъснях — каза той. — Трябваше да довърша една работа.
— Погребалните практики от Късния период в некропола на Тива ли? — Тя го изгледа насмешливо.
Той се разсмя.
— Всъщност попълвах молба за субсидии. Малко по-интересно е. — Той протегна ръка. — Приятно ми е, Даниел Ласаж.