Тя я пое.
— Тара Мъдрей.
Останаха така един миг повече от необходимото, след което влязоха вътре.
Вечерята беше чудесна. Баща й и Даниел през повечето време спореха за някакви неизяснени моменти от историята на Новото царство — дали имало, или нямало съвместно регентство между Аменхотеп Трети и сина му Ехнатон. Беше чувала и беше изключвала от съзнанието си стотици подобни спорове. Но с участието на Даниел спорът придобиваше една любопитна непосредственост, сякаш ги засягаше лично и сега, а не представляваше академичен дебат за време толкова далечно, че дори историята го беше забравила.
— Извинявам се. — Той се усмихна на Тара, докато майка й поднасяше пудинга. — Сигурно сме ви досадили до смърт.
— Съвсем не — отвърна тя. — За пръв път в живота ми Египет всъщност ми се струва интересен.
— Много ти благодаря — обади се сърдито баща й.
След вечерята тя и той излязоха в задния двор да изпушат по цигара. Нощта беше топла, небето беше натежало от звезди и двамата прекосиха моравата и седнаха на ръждясалата люлка.
— Мисля, че просто бяхте любезна — каза той, пъхна две цигари в устата си, запали ги и й подаде едната. — Не беше нужно.
— Никога не любезнича — каза тя и взе цигарата. — Или поне тази вечер не любезничих.
Поседяха малко, без да говорят, люлката се полюшваше бавно, телата им бяха близо едно до друго, но не се докосваха. От него се разнасяше някакво ухание, не на афтършейв, нещо по-богато, по-първично.
— Татко каза, че сте правили разкопки в Долината на царете — каза тя накрая.
— Всъщност малко по-нагоре. В хълмовете над долината.
— Нещо специално ли търсехте?
— А, едни гробници от Късния период. Двайсет и шестата династия. Нищо интересно.
— Мислех, че сте фанатик.
— Фанатик съм. Но не тази вечер.
Двамата се засмяха и погледите им се срещнаха, преди отново да се разделят и да се насочат към небето. Клоните на старата ела се полюшваха над главите им като сключени ръце. Поредното продължително мълчание.
— Знаете ли, това е вълшебно място, Долината на царете — обади се той накрая тихо, почти шепнейки, сякаш говореше на себе си, а не на нея. — Като си помисли човек какви съкровища са заровени там, направо тръпки го побиват. Искам да кажа, вижте колко неща са намерени в гробницата на Тутанкамон. А той е бил един от незначителните фараони. Господин Никой. Помислете си само какво ли има в гробницата на някой велик владетел. Например Аменхотеп Трети или Хоремхеб, или Сети Първи.
Отметна глава и се усмихна, напълно вглъбен в разсъжденията си.
— Често се чудя какво ли е да намериш нещо подобно. Естествено това едва ли ще се повтори някога. Това, че гробницата на Тутанкамон е оцеляла, е уникално невероятно, едно на билион. Не мога да спра да мисля за това. Вълнението, Напрежението. Нищо не може да се сравни с това. Нищо на земята. Но пък…
Той въздъхна.
— Какво?
— Но пък въодушевлението сигурно не трае вечно. Една находка никога не е достатъчна. Човек винаги се опитва да надмине себе си. Вижте Картър. След като приключил с гробницата на Тутанкамон, прекарал последните десет години от живота си да разправя на всеки срещнат, че знаел къде е гробът на Александър Велики. Логично е да се помисли, че най-голямата находка в историята на археологията трябва да му е била достатъчна, но не. То е като Параграф 22. Посвещаваш целия си живот да вадиш на бял свят тайните на миналото и в същото време се страхуваш, че няма да останат повече тайни.
Той замълча, смръщи вежди, загаси цигарата си в облегалката на люлката и се засмя.
— Виж какво. Обзалагам се, че вече ти се ще да беше останала вътре и да помагаш в миенето на чиниите.
Очите им се срещнаха отново и сякаш съвсем независимо от останалите части от телата им, пръстите им се плъзнаха по седалката и се докоснаха. Жестът беше невинен, почти незабележим, и едновременно с това пропит с намерение. Двамата се загледаха в различни посоки. Но пръстите им останаха свързани и помежду им протече нещо необратимо.
Срещнаха се в Лондон след три дни и след седмица вече бяха любовници.
Това беше вълшебно време, най-хубавото в живота й. Той имаше апартамент на Гауър Стрийт — миниатюрна мансарда с два прашни оберлихта и без парно отопление — и това беше леговището им. Любеха се денем и нощем, играеха на табла, ядяха сандвичи в леглото, любеха се отново и се поглъщаха жадно един друг.